Кръвен обет [bg]

Създанието оголи зъби в налудна усмивка и отново се хвърли към Тамас: дори и в подобна агония то продължаваше да преследва целта си. Фелдмаршалът улови главата му с две ръце. Със силата на барутния транс той повдигна съществото и го стовари в мраморния под. Под сблъсъка на черепа плочките се разпукаха. Тамас подпали друга от фалшивите пури в джоба си и насочи енергията към мозъка на пазителя.

Лишено от живот, огромното туловище се отпусна.

Тамас залитна встрани. Виеше му се свят. Тялото му бе покрито с кръв, за чийто произход той не бе сигурен. Раната на гърдите му бе достатъчно дълбока, за да наложи шевове. Заради транса болката ѝ се усещаше съвсем смътно. Китките и ръцете го боляха; застаряващите кости бяха отвикнали от използването на подобна сила.

Той бавно си пое дъх; погледът му попадна на Кикот.

Вълчакът лежеше в края на един килим. Хруш изникна иззад скривалището си и с тихо скимтене се приближи към другаря си, побутвайки го с муцуна. Гърбът на Кикот бе изкривен; задните лапи стояха под неестествен ъгъл. Той отвори очи и жално погледна Тамас.

— Справи се добре, момче — тихо каза барутният маг. Той се отправи към вратата, но спря, когато Кикот се опита да го последва, влачейки лапи след себе си. Очите на Тамас пламнаха.

С Кикот на ръце му отне известно време да достигне до горните етажи. Той откри доктор Петрик да играе на карти с неколцина офицери на втория етаж. При появата на окървавения Тамас, понесъл кучето, всички се вторачиха в него.

Кикот бе положен на един от диваните. Петрик се зае да го преглежда; междувременно на прага се бяха струпали десетки войници. Нечии ругатни предизвикаха раздвижването им; миг след това в помещението изникна Олем. Той застина, когато зърна Тамас. Лицето на сержанта почервеня.

— Аз не оправдах доверието ви, фелдмаршале — промълви Олем, докато протягаше ръка към него, за да се увери, че командирът му наистина е жив.

— Вината не е твоя — отвърна Тамас. — Аз сам се отделих.

— Аз трябваше да стоя край вас. — Олем погледна към раненото куче. — Простете, сър. Кълна се в Крезимир, аз…

— Ти нямаш вина — решително повтори Тамас. — Но сега имам нужда от теб. Разпрати вестоносци; искам всички членове на съвета да се явят тук до час. Да летят, ако се наложи. Нека да дойдат в скривалището под палатата.

Доктор Петрик се приближи към тях.

— Нищо не мога да направя. Дори ветеринар не би могъл да му помогне.

— Разбирам. Благодаря, докторе.

Тамас взе пистолет от Олем и се приближи до кучето. И леко го помилва по главата.

— Ти си заслужи почивката, момче.

Нещо трепна в него, когато изстрелът отекна. Няколко минути той остана коленичил, без да обръща внимание на притичващите пазачи, привлечени от изстрела.