Сянката [bg]

Този път Райкарт отговори след секунди.

— Значи все пак се обадихте — изрече той с характерния си носов, напевен глас. — Който и да сте, имах предчувствие, че ще го направите. — Изчака да отговоря. Освен неговия, чувах и нечий приглушен глас; стори ми се, че някой държи реч. — Е, приятелю, ще прекъснете ли и този път?

— Не — казах аз.

Той пак изчака, но аз не знаех как да започна. Непрестанно си мислех за Ланг — какво би си казал, ако можеше да ме види как разговарям с най-злия му враг. Потъпквах всички правила на писането в сянка. Нарушавах споразумението за поверителност, което бях подписал с Райнхарт. Това беше професионално самоубийство.

— На няколко пъти опитах да се свържа с вас — продължи той. Долових в гласа му лек упрек.

Отсреща младите влюбени бяха излезли от бижутерския магазин и бавно вървяха към мен.

Най-сетне си възвърнах гласа.

— Знам. Съжалявам. Случайно открих вашия номер. Не знаех чий е. Позвъних просто да проверя. Не ми се струваше редно да разговарям с вас.

— Защо?

Влюбените минаха край джипа. Проследих в огледалото как се отдалечават. Всеки от двамата бе пъхнал ръка в задния джоб на другия — приличаха на професионални джебчии, излезли на среща с непознат.

Престраших се.

— Работя за Адам Ланг. Аз…

— Не ми казвайте името си — бързо изрече той. — Не използвайте имена. Говорете в най-общи линии. Къде точно открихте моя номер?

Тази настоятелност ме изнервяше.

— На гърба на една фотография.

— Каква фотография?

— От студентските години на моя клиент. Беше я намерил предшественикът ми.

— Боже мой, нима?

Сега Райкарт млъкна на свой ред. Чух как хората ръкопляскат около него.

— Струвате ми се изненадан — казах аз.

— Не съвсем… просто го свързах с нещо, което той ми бе казал.

— Отидох да се видя с един от хората на снимката. Реших, че ще можете да ми помогнете.

— Защо не поговорите с работодателя си?

— Той не е тук.

— Да, разбира се. — Долових в гласа му доволна усмивка. — А вие къде сте? Без да уточнявате прекалено.