Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Така в продължение на повече от час говориха за всичко, но вяло, избягвайки главното, за което мислеха непрекъснато. Павел Николаевич се бе отпуснал невероятно, не вярваше в реалността, хората и събитията, които обсъждаха; не му се искаше да прави каквото и да било; бе убеден, че сега е най-добре да легне и да скрие във възглавницата подутината си.
А Капитолина Матвеевна през цялото време на разговора усещаше, че написаното в полученото днес сутринта писмо от брат й Минай, живеещ в К., изгаря дамската й чанта. Русанови също живееха в К. преди войната; там премина младостта им, там се ожениха, всички децата се родиха в К. Но през време на войната се евакуираха тук, в К. вече не се върнаха, квартирата си успяха да прехвърлят на брата на Капа.
Тя разбираше, че на мъжа й сега не му е до такива новини, но и те пък бяха такива, че не можеше да ги сподели с някоя от добрите си познати. В целия град нямаше нито един човек, с когото да сподели, обяснявайки целия смисъл на разказаното. Накрая, утешавайки мъжа си, и тя се нуждаеше от нечия поддръжка! Не би могла да живее вкъщи сама с това несподелено известие. Само на Авиета би могла да разкаже всичко и да й обясни, но не и на Юра. Но и за това би трябвало предварително да се посъветва с мъжа си.
А той, колкото повече седеше до нея, толкова повече върху лицето му се изписваше отчаяние и на нея й се струваше все по-невъзможно да сподели главното.
Наближаваше време да се сбогуват. Капитолина Матвеевна започна да изважда от голямата си чанта продуктите, които му бе донесла. Ръкавите на дебелата й скъпа шуба бяха толкова широки, че едва влизаха в чантата.
И едва тогава, видял продуктите (имаше в шкафчето си все още доста хранителни провизии), Павел Николаевич си спомни за другото, което бе по-важно от всякаква храна и с което трябваше да започне днес разговора, спомни си за брезовата гъба! Той започна оживил се внезапно да разказва на жена си за това чудо, за писмото, за доктора (въпреки че може би той бе мошеник!) и за това, че сега трябва да помислят на кого да пишат, за да набере от тази гъба в Русия и да им я изпрати.
— Та нали там, у нас, в К. има колкото искаш брези! Не би представлявало никаква трудност за Минай да организира всичко! Напиши му веднага! А не е лошо да пишем и на някои други стари приятели — нека се погрижат! Нека всички знаят в какво положение съм изпаднал!
Добре че сам той заговори за Минай и К. И сега, без да изважда писмото, защото брат й пишеше с доста мрачни изрази, а само отваряйки и затваряйки езичето на закопчалката на дамската си чанта, Капа каза:
— Не зная, Пашка, дали да разнасяме слухове за себе си в К.? Трябва да помислим… Минай пише… Може би това не е истина… Че се е появил в града… Родичев… Сякаш бил ре-а-би-ли-ти-ран… Може ли да се случи подобно нещо?
Докато тя изговаряше тази дълга отвратителна дума «реабилитиран», без да откъсва поглед от закопчалката на дамската си чантичка, вече почти решила да извади писмото, пропуснала види как за миг Паша стана бял като платно.
— Какво ти е? — възкликна Капа, уплашена повече от вида му, отколкото от самото писмо. — Какво ти е?
Той се бе облегнал и оправяше шала си.
— Но може би това не е вярно! — Тя се опита да го хване за раменете със силните си ръце, държейки в едната си ръка чантичката, сякаш искаше да я преметне през рамо. — Самият Минай не го е виждал, но хората говорят…
Бледността на Павел Николаевич постепенно изчезна от лицето му, но в целия му вид остана нещо жалко; изглеждаше така, сякаш бе отслабнал, главата му бе клюмнала настрани.
— Защо ми го каза? — с нещастен и много отпаднал глас попита той. — Нима ми е малка мъката? Нима… — Цялото му тяло се тресеше като от ридания, макар в очите му да нямаше сълзи.
— Прости ми, Пашка! Прости ми! — държеше го за раменете и също скръбно поклащаше главата си с лъвската грива в меден цвят. — Но нали и аз загубих ума и дума! Нима той сега ще отнеме стаята на Минай? И въобще какво става? Навярно си спомняш, че вече чухме за два подобни случая?
— Но какво общо има стаята с цялата история? Да върви по дяволите, проклетата! Нека я вземе! — с хленчещ шепот й отговори Павел Николаевич.