Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Игор Незнакомов беше взел укалелето и смути самотата на смълчаните скали. Иван Горилата, натоварен да пече птиците, получи настроение и почна да пее. Ние не брояхме часовете. Времето минаваше и ни поглъщаше.
Миризмата на печените птици се оказа по-силна от съзерцанието на красотата. Приближихме се всички до огъня и набързо се нахранихме. От непознатите висини на планината се спускаше на вълни силно въздушно течение и ни засипваше с пясък.
Мъничка светла точка в тъмнината, прозорецът на камиона, гледаше към потъналата в мрак низина. Зад тоя малък прозорец, откъснати от останалия свят, ние довършвахме описанието на нашите проучвания, обзети от гордост, че първи ще изнесем пред цивилизацията географията и биологията на най-недостъпната част на Венецуелска Гвиана. Залепил носа си за стъклото, Иван Горилата съзерцаваше потайното намигане на звездите и питаше има ли други хора на тая земя, по-безумни от нас: да се лишим от благата на живота и да се заточим в Дяволската планина цяла година. В отговор Игор Незнакомов му изпя арията на Ленски от операта „Евгений Онегин“. За по-голяма тържественост Мартин Ларсензвей угаси петромакса. Дълго в тъмнината укалелето продължи да скимти.
Колко труд, усилия и страдания бяха още нужни, докато завършим тая опасна задача! И какво всъщност щеше да компенсира нашия труд? Със сигурност не богатството, скрито в кожените чанти. Единствената ни награда си оставаше чувството, че вършим голяма работа, въпреки че понякога ентусиазмът се редуваше с озлобление. Иван Горилата ругаеше, че не може да заспи от преяждане. Игор Незнакомов погълна доста портвайн, изсумтя и заспа. В нашата цитадела настъпи покой. Чуваше се само отмереното дишане на Мартин Ларсензвей.
Огромна пелена от бяла мъгла пълзеше от низината. Трябваше да се простим с нашия лагер и да опишем един кръг с камиона, за да слезем. Направо слизането беше рисковано. Стръмнината се увеличаваше, а широчината на терасите намаляваше. Вързахме вериги на задните колелета на камиона, сменихме водата в радиатора, напълнихме резервните варели и тръгнахме точно на запад. На петстотин метра обърнахме на изток и така на всеки половин километър изменяхме посоката на движението, за да не се преобърнем.
Лешояди се въртяха над нас и ни следваха. Камиона караха Иван Горилата и Игор Незнакомов. Змиите бягаха, щом чуеха бръмченето на мотора. Осите се блъскаха в стъклата на прозорците. Бяхме още много високо над мъглата. Рядката растителност ни позволяваше да караме свободно. На волана се сменяхме често, защото ръцете изтръпваха от постоянното сменяване на скоростите. Безкрайното еднообразие от скали, изсъхнали храсти и папрат уморяваше очите. Към пладне стигнахме до по-големи дървета, гъсти храсти и стана трудно да заобикаляме около вековните дървета. От тях на ресни се спускаха паразити, увиваха се около камиона и се заплитаха във варелите на покрива. Трябваше често да слизаме, за да се освобождаваме от тия препятствия. Появи се първата влага под окапалите листа. Камионът буксираше и залиташе. Слънчевите лъчи не можеха да пробият през сплетените клони. Движехме се право на север. Упорито насилвахме мощния мотор да движи тежкия камион. Това ни измъчваше — чувствувахме, че се движим като в сгъстен въздух, не можехме да напредваме и сто метра в час. На всеки пет-шест метра се явяваха канавки, пълни с шума и вода. Най-после излязохме на малко по-равно място и трябваше да спрем за нощуване. Часът минаваше пет.
Синкавата мъгла на здрача се люлееше между дърветата. По земята се движеше грамаден дъждовник с лъскави жълти и черни петна. Дълъг над шестдесет сантиметра, дъждовникът повдигаше пъргаво краката си и влачеше корема си напред.
— Ето го, също като на снимката — извика Игор Незнакомов. — Това е гилата или отровният гущер.
— Щом е отровен, веднага да го убием — викна Иван Горилата.
— Не — каза Мартин Ларсензвей, — най-напред да го разгледаме и после ще го съсечем с мачетите. Пригответе се!
Чудовището напредваше към нас и съскаше. Наблюдавахме го от камиона, като го осветихме с фаровете. Светлината не го смути. Копие от нашия малък дъждовник — същата глава и опашка. Очите, ококорени, се взираха в камиона.
— Хайде да го сгазим — предложи Мартин и запали мотора.
Щом чу гърмежа на ауспуха, гилата почна да бяга между дърветата.
— Който му държи, да го гони — каза Игор Незнакомов. — Тая нощ не излизам навън. Няма на кого да оставя в наследство чантата с диамантите.
— Я му изсвири и изпей някой руски романс, дано се върне — запревива се от смях Иван Горилата.