Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)
- Автор: Монтелеоне Томас Френсис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)». Краткое содержание книги:
— Някои от нещата, които той направи, не подлежат на мнение — възрази Гидингс.
— Защо обсъждаме това? — попита някой. — Предполагам, че не си ни поканил, на теологична дискусия.
— Разбира се, че не, момчета. Събрах ви, за да ви попитам какво да правим с Каренца.
— Нищо, освен да му докажем, че и ние можем да бъдем добрата сила в света.
— Не — категорично се противопостави Фримейсън. — Никога ли не ви е минавало през ум, че той може да не е Онзи, за КОГОТО ГО МИСЛИМ?
— Не може да бъде! — извика Гудинаф. — Човек като нас? Невъзможно!
Разнесе се хор от възмутени отрицания. Фримейсън очакваше такава реакция, но въпреки това се изненада. Нямаше смисъл да играе игрички с тях. По-добре да им го каже направо.
— Господа, имам причина да смятам, че сме избрани да изпълним Божията воля…
Джери Гудроп стана и го погледна в очите.
— Купър, мисля, че си откачил.
Думите му предизвикаха взрив от вълнение. Страховете, желанията и жестокостта им се изляха като воняща помия. Фримейсън се опита да им внуши, че са избрани от Бога да премахнат Каренца, но те не му повярваха. Скоро разбра, че няма да спечели одобрението им. Искаше ли да осъществи плана на баща си, трябваше да дейсва сам. Макар че всички възразиха на идеята Питър Каренца да бъде „отстранен“, групата се раздели на две по въпроса дали Купър има вина, само защото е помислил за такова решение на проблема. Някои окачествиха плана му като чист религиозен фанатизъм. Чувствата на други варираха от учудване до страх и гняв. Фактът, че Фри-мейсън бе престъпил границите на приличието, беше очевиден дори за шайка мошеници като присъстващите.
Купър се съгласи с ветото им и побърза да закрие съвещанието.
След дискусията Фримейсън заведе повечето гости при басейна, където ги чакаха десетки млади християнки, поканени специално за случая. Дългите крака и вирнатите гърди дадоха възможност на духовниците да забравят неприятностите си за няколко часа. Ала неколцина от по-разгневените учтиво отказаха гостоприемството на Купър и потеглиха с лимузините към частните си самолети. Беше неприятно, че загуби благоразположението им. Но щеше да изгуби още повече, ако не отстоеше позицията си. И щом като бяха толкова безсилни да го подкрепят, той щеше да действа сам. Нямаше друг избор.
Фримейсън седеше настрана и наблюдаваше оживлението. После се обади на Бевинс по вътрешния телефон. Фреди бе долетял от Сейнт Луис специално за съвещанието.
— Бевинс — тихо каза Купър. — Довечера ела при мен за разговор на четири очи. Имам нова задача за теб.
Сейнт Луис, Мисури — Уиндзор. 13 декември 1999
Студените декемврийски ветрове вилнееха по заледените брегове на реките и градските улици. Марион погледна мрачното небе и се зачуди дали някога ще дойде пролетта. Но не зимата, а Питър вкаменяваше сърцето й.
Минаха повече от четири седмици от появата му в „Нюз найт“, а той беше разменил с нея само няколко думи. Прекарваше все повече време сам — или в кабинета си в сградата на фондацията, или в мансардата край Ривър Парк. Пренатоварваше програмата си, като по този начин се изолираше от всички — но предимно и умишлено от нея.
На вратата се потропа и Марион се зарадва, че прекъсват мислите й.
— Отворено е…
— Здрасти — рече Били и влезе в кабинета. — Познай кой иска да ни види.
— Той ли? Кога?
— Веднага.
Марион стана и оправи полата си. Изискванията на служебното положение на Били и отговорността на бъдещ баща го бяха променили до неузнаваемост. Хората, които сега се запознаваха с него, никога не биха повярвали, че е бил рокер. Марион уважаваше способността и желанието му да се променя и си позволи да му стане приятелка. Напоследък, ако не бяха разговорите с Били, тя би се побъркала.
— Добре. Горе ли е? — попита Марион.
— Да, в кабинета си.
Били чакаше до вратата. Изглеждаше нервен и тя също се притесни, ала същевременно изпитваше и любопитство да разбере какво иска Питър.
— Имаш ли представа защо ни вика?
Били поклати глава.
— Не. Надявах се, че ти знаеш.
— Може би ще ни уволнява… — ухили се тя.
— Странно, и аз си помислих същото — засмя се Били.
Качиха се в асансьора и Били натисна копчето за горния етаж.
— Е, поне винаги можем да се върнем към предишните си занимания.
Той я погледна в очите, — сетне поклати глава.
— Не и аз, Марион. Мисля, че вече ще ме е страх от мотоциклета.
Тя стисна ръцете му.
— Знам какво имаш предвид, Били. Всички се променихме покрай него, нали?
Вратите на асансьора се отвориха. Двамата тръгнаха по коридора към големия двустаен апартамент. Питър седеше в хола, зад отрупаното с книжа бюро. В единия край имаше компютър, а в другия — няколко телефона. Каренца беше облечен в познатите небрежно елегантни дрехи — синя риза, сивокафяв елек, избелели джинси и маратонки „Рийбок“. Вдигна глава в очакване, без да променя безстрастното си лице.