Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)
- Автор: Монтелеоне Томас Френсис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)». Краткое содержание книги:
Сейнт Луис, Мисури — Тарджено. 10 ноември 1999
В десет часа сутринта той седеше в една закусвалня на Олни Стрийт. От седем и половина обикаляше кафенетата, павилионите за вестници и списания и другите обществени места, където хората се спираха да обсъдят онова, което бяха видели по телевизията. Не правеше нищо — само ги наблюдаваше и слушаше внимателно.
Това беше тактика, която бе научил преди години. Нямаше по-добър начин да разбере какво мисли средностатистическият гражданин.
Всички говореха за „Нюзнайт“. Макар да знаеше, че предаването е популярно, Тарджено се учуди на броя на зрителите му. Пиеше кафето си и изчисляваше наум резултатите от своето ненаучно, но точно преброяване.
Каренца бе спечелил убедителна победа. Като се започнеше от продавачите индийци и виетнамци и се свършеше с работниците баптисти и агностиците инвестиционни брокери, всички одобряваха предизвикателния свещеник; Харесваха стила и прямотата му и най-вече начина, по който беше унижил Фримейсън Купър.
От една страна, предаването наистина беше внушително. Каренца излъчваше неподправено обаяние и човек неволно го харесваше. От друга, Тарджено беше озадачен. Не желаеше да харесва Каренца, нито дори да му симпатизира. Оцелял бе благодарение на постоянната си бдителност, вечна подозрителност и факта, че гледаше на всичко като на потенциален източник на опасност, коварство и дори на крайното разочарование — смъртта.
Неизвестно защо масовата обществена подкрепа за Каренца го разтревожи. Трябваше да се свърже с Франческо и да обсъдят положението.
Според Тарджено Каренца бе натрил носа на Фримейсън Купър, но същевременно си бе създал силен противник. Реши да отиде до Бесемет, Алабама. На Купър не можеше да се има доверие — нали бе видял лицето му. В очите му гореше гняв и чиста омраза. Чувствата му бяха прикрити зад язвителна усмивка и неразгадаеми за всеки освен за опитния професионалист. Тарджено се бе вглеждал в очите на мнозина отчаяни и отмъстителни люде и познаваше това изражение. То вещаеше смърт.
Бесемет, Алабама — Купър. 1 декември 1999
Трябваше да признае, че младият свещеник е много смел. Е, скоро щеше да му подреже крилцата… Той се подсмихна и пресуши уискито си. Обядът му, беше салата от спанак със сусам, лимонов сок и пастет от пушена сьомга. Гадост, но трябваше да пази диета. Седеше до масата край покрития басейн и мислеше за отец Питър. Беше невероятно, че младият свещеник се бе добрал до кирливите му ризи. Вече бяха започнали да хвърчат глави. През следващите седмици Фримейсън щеше да проследи откъде е изтекла информацията и да очисти корпорациите си от предателите. Всъщност това беше дори забавно. Забравил бе как хората се гърчат под угрозата на съсипаното си бъдеще. Особено много му харесваше, когато го молеха за прошка — нещо, което той толкова усърдно проповядваше. По дяволите, не разбираха ли, че той им прощаваше? Само ги уволняваше. Можеше да им стори много по-лоши неща. Вътрешният телефон иззвъня и Фримейсън вдигна слушалката.
— Да?
— Сине — каза баща му, — размишлявах за всичко. Защо не слезеш при мен, за да ти кажа какво мисля по въпроса?
— Идвам веднага, тате…
Баща му седеше зад бюрото, облечен в хубав тъмносив вълнен костюм, с бяла риза и яркочервена вратовръзка. Отдавна не бе изглеждал толкова спретнат.
— Здрасти, тате. Какво става?
— Е, знаеш, че не е оная ми работа — ухили се Закари.
— Защо си се докарал така?
— Мисля довечера да мръдна до Бирмингам. Отдавна не съм ходил там. Може да отида на кино.
— Добра идея.
Закари Купър посочи стола до бюрото си.
— Седни, сине…
Фримейсън се подчини и скръсти ръце.
— Е, какво мислиш?
— Лоши неща, сине. Ужасни мисли.
Баща му избърса устни с опакото на ръкава си — жест, който Фримейсън познаваше отдавна. Той означаваш две неща-баща му беше или нервен, или разстроен, и му беше необходимо силно питие.
— Кажи, тате.
Закари го погледна с мъничките си като на птиче очи.
— Трябва да се отървеш от него, сине. Ако го оставите да продължава така, всички ви ще съсипе. Това ти е ясно, нали?
— Да.
Фримейсън преглътна с усилие. Внезапно почувства силна болка в главата, сякаш започваше мигрена. Ръцете му се разтрепериха. Не че мисълта да убие човек го разстройваше толкова много. Безпокоеше го, че ще убие човек, свързан с Бога.