Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
— Ще удържа думата си, та ако щат и да ме обесят! Известно време вратата на колибата беше затворена.
Тя беше залостена отвътре, защото момичето бе доста изплашено и се страхуваше да не би Уил да се върне. Дивият поглед изпод белите вежди би изплашил всяко женско сърце. Той изплаши дори и Бет Денси.
След като залости вратата, тя отиде до един от прозорците и започна да наблюдава. Видя го, че си отива.
— Отиде си и това ме радва по две причини — си каза тя. — Какъв проклет човек! Винаги съм го мислила за такъв. А баща ми иска да ме жени за него! Никога — никога! Ще кажа на татко какво ми рече. Може това да го накара да мисли другояче за него. Ех-ех! Страхувам се, че Холтспър няма да дойде днес! А кога ще го видя пак? На свети Михаил пак ще има празненство. Но дотогава има много време. А рядко се случва човек да го срещне на пътя, където не е и удобно да го заговориш! О! Да можех да си измисля някаква работа в Стоун Дийн! Бих искала татко по-често да ме праща там. Ах! Колко съм глупава! Каква полза от това? Мастър Холтспър е твърде важен, за да обръща внимание на едно бедно селско момиче. Да се ожени за мене той не може, а може би няма и да иска. Но аз не желая да се жени за мене, искам само да ме обича!
Кучето, което не се обади през време на бурната среща между Бет й селския й обожател, сега залая отново.
— Дали е пак Уил? — извика девойката, като се върна към прозореца и погледна навън. — Не, не може да бъде, кучето, гледа в обратната посока. Или татко се връща, или… Това е той! Той е! Какво да сторя? Трябва да отворя вратата. Ако види, че е затворена, няма да влезе. А аз искам да влезе!
Като каза това, тя отиде до вратата, отлости я и внимателно я отвори.
Но не излезе на прага. Някакъв инстинкт я спря. Ако стореше това, посетителят щеше само да попита и като разбереше, че баща й не е в къщи, щеше да се върне обратно или да продължи пътя си. Това не й харесваше, защото тя искаше той да влезе вътре.
Той идеше пеш. Това беше добре. От прозореца тя го наблюдаваше как приближава. Следеше го е разтуптяно сърце.
Глава XXXII. Съобщението най-после се получава
Ричард Скарт, капитан от кирасирските войски на негово величество и довереник на кралицата, седеше в стаята си в жилището на сър Мармадюк Уейд.
Наблизо имаше една малка масичка, до която той лесно посягаше, а върху нея имаше кана с вино и сребърна чаша. Той три пъти беше пълнил чашата и три пъти беше изпразвал съдържанието й до последна капка. Но упоителното питие, макар и погълнато в такова количество, не можа да разпръсне тъгата, която беше завладяла душата му.
Ето вече трети ден той беше под покрива на сър Мармадюк Уейд, а планът, който беше начертал, за да се сближи с рицаря и неговото семейство, нямаше почти никакъв успех.
Семейството се придържаше към строга етикеция и изглеждаше, че освен това, което необходимостта налагаше, между семейството и неканените му гости не можеше да се създаде никаква близост.
Но войникът не обръщаше голямо внимание на тези обстоятелства. Той очакваше времето да заглади неприятната случка, с която започна запознанството им. Знаеше, че има език, който може да приласкае дори и дявола, и вярваше, че в близки дни с думи ще премахне неприязненото отношение и ще установи близост, ако не съвсем приятелска, то поне такава, която ще му създаде желаните от него възможности. Да, струваше му се дори, че вече е постигнал някакъв успех в това отношение и не оттам идваше горчивата болка в душата му, която той се мъчеше да успокои с обилно проливане на винената чаша.
Мъката му идваше от другаде. Това, което отначало беше само подозрение, сега беше почти положително — той беше предварен в сърцето на една хубава жена, която вече обичаше с неописуема жар; предварен, и то от човека, който така ужасно го унижи пред нейните очи.
Въпреки това той не губеше надежда. Ричард Скарт беше дворянин, твърде уверен в собствените си достойнства, за да се отдаде лесно на отчаянието. Много пъти преди това той бе успявал да охлади заети вече сърца — защо да не успее и този път?
Колкото повече виното се качваше в главата му, толкоз по-силно той се бореше с убеждението, създадено у него от последното му разузнаване. Ръкавицата в края на краищата не беше сигурно доказателство. Ръкавицата, която бе намерил, без съмнение беше на Мериън Уейд, но какво основание имаше да смята, че именно еша на тази ръкавица беше видял на шапката на Хенри Холтспър? Ръкавиците от бяла еленова кожа бяха модерни по това време, модерно беше и да ги украсяват със злато и коприна. Дъщерята на сър Мармадюк Уейд не беше единствената дама, която носеше бели ръкавици. Защо пък тази ръкавица да бъде нейната?