Отровителят от Птах
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жана Тотева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровителят от Птах». Краткое содержание книги:
— Това необходимо ли е? — Амеротке се обърна и повърна. Известно време постоя облегнат на една от колоните, като се опитваше да овладее стомаха си. После избърса уста с опакото на ръката си. Още и още страховити писъци се надигаха и кънтяха, заглушавайки стихващите стонове на тези, които бяха набучени първи на коловете и вече се предаваха на смъртта.
— Генерал Омендап! — ядосано каза Амеротке.
Генералът, в чийто поглед все още се четеше свирепостта на кръвожадната битка, развълнувано обикаляше наоколо, а офицерите му се трупаха край него.
— Да, необходимо е — Омендап посочи към редицата затворници, чиито ръце и крака вече бяха оковани. — Те нарушиха мира на фараона. А и стига да имаха възможност, щяха да ни причинят много повече злина. Тези пленници, които се държат на краката си, трябва да бъдат разпитани — той мушна Амеротке в гърдите. — От вас.
Съдията ядосано отблъсна ръката му.
— От вас — натъртено повтори Омендап.
Амеротке издържа погледа му, макар точно в този момент да отекна още един сърцераздирателен вик, идващ откъм групата на пленниците, които набучваха на колове.
— Достатъчно! — изсъска Амеротке. — Аз съм приятел на фараона.
Омендап премигна и избърса потта си.
— Освен това — продължи Амеротке, — те трябва да бъдат надлежно разследвани и изправени на подобаващ процес, може би дори пред военен трибунал.
— Те са твърде лошо ранени, за да бъдат от полза — язвително отвърна Омендап.
— Тогава, в името на господарите на светлината — прошепна Амеротке, — убийте ги бързо!
Омендап го изгледа така, сякаш бе готов да откаже, но след това кимна в знак на съгласие и извика един от офицерите, за да му нареди да приведе в изпълнение новата команда.
Амеротке мина покрай рампата. Набучените на коловете мъже вече бяха притихнали, дочуваха се само случайни стенания. И изведнъж се разнесоха нови, ужасяващи гъргорещи звуци, защото войниците на Омендап започнаха да режат гърлата на останалите ранени врагове. Той мина нататък към редицата на окованите амемети. Независимо от раните и контузиите, както и от тежките вериги около китките и глезените им, те все още изглеждаха свирепи. Докато вървеше, той изучаваше грубите и сурови белязани лица, телата, плувнали в пот, кръв и евтино олио. Бяха облечени в най-причудлива сбирщина от животински кожи: леопардови мантии, вълчи елеци, чакалови пелерини, хиенови плащове. Очите им мъртвешки се взираха в него от жестоките им лица.
„Наемници, помисли си Амеротке, войници, щедро заплатени наистина, но все пак си остават само изпълнители на заповедите, не ги издават те.“ Съдията спря:
— Кой от вас — извика той на жаргона на бордеите, наречието лингва франка на крайбрежието, — е главатарят?
Спря пред един амемет, който се държеше за ранената глава: грозно лице, счупен нос, напукана и белязана уста, но очите му бяха светли; дори леко шеговити, помисли си Амеротке.
— Името ти? — попита Амеротке.
— Синезъбия — прошепна амеметът.
Съдията съзря проблясък на надежда в тези хитри и проницателни очи. Той заговори бързо:
— Амнистия?
— Амнистия за какво?
— За името на твоя главатар.
— Господарю, не съм аз.
— Но знаеш кой е той и не искаш да умреш.
— Никой не иска, господарю.
— Пълна амнистия — повтори Амеротке, — твоето оръжие, малко сребро. Трябва да напуснеш Тива и никога да не се връщаш. — Той посочи към коловете с набитите на тях тела. — Или ще бъдеш незабавно набучен.
— Мълчи! — надигна се глас някъде отдалече в редицата. — Не нарушавай клетвата си!
Амеметите се размърдаха неспокойно и веригите им задрънчаха. Омендап и офицерите му бързо отидоха при тях. Без да откъсва поглед от втренчените очи на Синезъбия, Амеротке вдигна ръка.