Отровителят от Птах
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жана Тотева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровителят от Птах». Краткое содержание книги:
Той се канеше да започне друга история, но в този миг небето над тях се раздра от огнена стрела, проблясваща през тъмнината.
— Започна се — промърмори Амеротке. — Да слизаме долу.
Синезъбия наблюдаваше полета на огнената стрела през нощния мрак. Той предвождаше своя отряд от десет души, бивши членове на царската армия. Още двадесет такива обикаляха Къщата на Хор Червеноокия. Те бяха ресту, нощни съгледвачи. Амеметските главатари наредиха на двеста от хората си да заобиколят и да изкачат стената, като пометат всяка съпротива по пътя си; да заловят пленника и дори да вземат за заложник съдията Амеротке. Подобна перспектива много се нравеше на тарторите на тези убийци. Това щеше да бъде публично доказателство за тяхното могъщество, ясен знак към всички други твари, които се таяха в Амдуат на Тива, знак, че амеметите са истинските господари, способни да направят за посмешище дори силата на фараона. Синезъбия се успокои и за сетен път си повтори, че това ще бъде една лесна задача. Амеметските шпиони бяха съобщили за незначителна или никаква активност в къщата или около нея. Единственият посетител беше онзи дребосък, джуджето Шуфой, помощникът на Амеротке, който вече си бе заминал. Тръгването му разочарова Синезъбия. Ако, освен Амеротке, заловяха и Шуфой, след това можеха да го продадат на търговците по Нил. Те винаги се оглеждаха за някой изрод и бяха готови да платят добра цена, за да го препродадат още по-скъпо в делтата или отвъд четирите прага.
Е, добре! Синезъбия се обърна и се стрелна през тъмнината. Хората му седяха нащрек, готови за ръкопашен бой, лицата и телата им лъщяха от евтин зехтин, на гърбовете им висяха щитове; ятагани, бойни ками и кинжали проблясваха в ръцете им. Когато Синезъбия се изправи в половин ръст, втора огнена стрела озари небето.
— Сега! — изсъска той.
Те притичаха през дърветата до местата, където на стената бяха облегнати леки, импровизирани стълби от дълги греди с наковани по тях напречни колчета за стъпала. Синезъбия успяваше да наблюдава тъмните силуети от лявата и от дясната си страна. Стената беше изкачена и всички наскачаха в сенките долу. Нямаше да имат нужда от стълби, за да си тръгнат. Скоро тази къща щеше падне в ръцете им и те щяха да я завладеят изцяло. Синезъбия събра хората си и затича с тях, за да се присъединят към останалите, стичащи се край пътеката, която водеше към главната врата с колонната галерия. Разпръснаха се, бързайки да обградят къщата, но в този миг изсвирване на рог разкъса тишината. Зейнаха прозорци и в тъмнината над главите им се изсипа дъжд от стрели. Синезъбия чу втори сигнал на рог зад себе си. Обърна се бързо и застина от ужас. Войници се придвижваха към тях в дъгообразен строй. Навсякъде около него хората му падаха покосени, пронизани от стрелите, които ги застигаха в гърба или в гърдите. От прозорците хвърляха факли за по-добро осветление. Засада! Единственият им шанс беше да си проправят път за отстъпление с бой. Всички планове за залавяне на пленника бързо бяха забравени. Синезъбия съзнаваше, че имперските войски няма да проявят милост. Амеметският капитан даде сигнал за контраатака, но щурмът бе напразен: групата му се разпокъса и хората му бяха обградени. Синезъбия махаше свирепо с меча си, но не задълго. Силен удар встрани по главата го повали в безсъзнание.
Амеротке чуваше ужасното дрънчене на оръжията, писъците и виковете, пронизващи мрака. Двамата с наемника се бяха прислонили в една стаичка в задната част на къщата, чиито прозорци бяха предпазени от солидни решетки и здраво залостени масивни капаци на прозорците, охранявани от внимателно подбраните членове на отряда, който караулеше и пред вратата. Амеротке седеше, облегнат на стената, със затворени очи. Страховитият грохот на битката отекваше из цялата къща. Един писък, по-силен от другите, го стресна толкова, че той подскочи; после изведнъж стана тихо, врявата от битката секна. Чуха се стъпки и гласове на войници. Вратата се отключи и светлината на факлите отпред го заслепи. Омендап прекрачи вътре, хванал в дясната си ръка извит кнопеш, окървавен до дръжката. Той го хвърли в нозете на Амеротке.
— Свърши се. По-добре е да дойдете — той се обърна към наемника, който понечи да скочи на крака. — Не, не ти. Не искам амеметите да разберат, че са били измамени, просто за всеки случай. Може би един-двама са успели да избягат и се притайват между дърветата.
Фасадата на къщата бе ярко осветена от пламъците на факлите; няколко недогорели главни все още проблясваха на земята, където бяха хвърлени преди малко. Други, току-що запалени, бяха привързани на дълги пръти, забити в земята, или ги държаха потящи се наемници, които наблюдаваха оцелелите амемети, строени в редица пред галерията с колоните. От време на време нечий писък отекваше иззад дърветата, докато Марияну и Накту-аа претърсваха района за оцелели и ги избиваха. Мъртвите и ранените египтяни бяха вдигнати на носилки и занесени в полевата морга и в лазарета, разположени зад къщата. Амеметите, които бяха ранени твърде лошо, за да бъдат разпитвани, бяха извлечени за краката и доведени до редицата от колове, пригодени от стълбите, които сами бяха поставили на стените. На Амеротке стомахът му се присви, когато започнаха да набиват пленниците на тях. Амеметите, съблечени голи, бяха вдигани от нубийски лъконосци и набучвани надолу върху изострения като бръснач връх. Черните силуети се гърчеха френетично в тъмнината, а писъците от агонията им пронизваха нощта.