Отровителят от Птах
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жана Тотева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровителят от Птах». Краткое содержание книги:
— А отравянията, мистериозните смъртни случаи?
— Въртях ги и оттук и оттам, пробвах най-различни пътища, за да стигна до истината, но всеки един се оказваше задънен. Всичките ми опити да стигна до някакво решение се оказаха безплодни. Трябва да има някакъв друг път, отговорът трябва да е някъде другаде — той се протегна и стисна ръката на Шуфой. — Само не се издавай! Не позволявай Норфрет да се тревожи. Предай моята любов на съпругата и на синовете ми. О, и между другото — Амеротке бръкна в диплите на тогата си и извади малък свитък, — преди да се върнеш у дома, отиди в Храма на Птах, издири жреца Хинкуи отново и му дай това. Предай му молбата ми да го проучи най-внимателно и когато е готов, да прати отговор, който трябва да ми бъде предаден лично.
Шуфой още веднъж стисна ръката на своя господар. Когато излезе, Амеротке поспа малко, после се върна към разсъжденията си върху мистериите, с които се бе сблъскал, но беше неспокоен и нервен, не го свърташе на едно място и нямаше никакъв напредък. Когато слънцето се наклони към залез, почувства, че напрежението му намалява. Омендап го бе инструктирал в никакъв случай да не напуска стаята си, но щом падна мракът, той се присъедини към наемника на терасата на покрива, за да хапнат и да си поговорят в светлината на лампите, за които бе сигурен, че може да се забележат далеч зад стените. Храната бе сервирана от военен готвач: твърд хляб, сушено месо, плодове и възгорчиво вино. Въпреки всичко наемникът се оказа много приятен събеседник. Заяви, че храната е по-добра от тази, която се предлага във войнишките казарми, и в отговор на любезните въпроси на Амеротке му разказа, че произхожда от семейство, притежаващо малка фермичка в Делтата. Забавляваше съдията с истории за морските хора, за обичаите и нравите им, за ненаситната им алчност за злато, сребро и скъпоценни камъни.
— Фермата ни не можеше да издържа повече от един човек — усмихна се той, — така че аз постъпих в армията и отбивах службата си покрай Пътя на Хор. След това си взех възнаграждението и напуснах. Ожених се, но жена ми почина при раждане. Реших да продам земята си…
После той се впусна да разказва за службата си на военен кораб по Великото зелено море и за участието си в една настървена гонитба на вражеска галера до някакъв остров, далеч навътре в открито море.
— Морските хора издърпаха кораба си на брега и се оттеглиха навътре в сушата — разказваше той. — Капитанът ни нареди на нас, моряците, да ги последваме. Това беше истински кошмар! Струваше ми се, че сме влезли в ада. Гъстата растителност беше много опасна, почти непроходима, да не говорим пък за капаните, които горските хора ни бяха заложили: свличащи се камъни, които рухваха само с побутване на едно камъче; дълбоки ями, по чиито дъна бяха набучени заострени колове. Но най-лошото от всичко бе на брега. Бяха скрили хиляди малки тръни под пясъка.
— Значи здраво сте си изболи краката? — попита го Амеротке.
— Да, но истинската опасност беше в това, че върховете на тези трънчета бяха плътно покрити с човешки изпражнения. По-късно лекарят ни обясни колко смъртоносни са подобни неща. Онези от нашите хора, които се издраскаха, първо си мислеха, че това е просто някаква дребна, досадна гадост, която не представлява нищо в сравнение с удар от кривак или промушване с кинжал. Едва по-късно дълбоката инфекция се разрази и вече бе твърде късно за тях.
Амеротке кимна разбиращо. Беше чувал за използването на такива капани: прости, примитивни, но абсолютно смъртоносни. Един военен лекар веднъж му беше казал, че човешките изпражнения са една от най-опасните отрови и могат да причинят много дълбока инфекция на човешкия организъм.
— Нали разбирате — продължи наемникът, — връхчето влиза навътре, прорязва кожата и потича кръв. Раненият може и да отиде на лекар, който ще промие и ще превърже раната, но инфекцията вече е започнала да действа. Едва по-късно, чак след два-три дни, жертвата осъзнава, че има нещо нередно. Понякога е възможно раничката да се отвори и прочисти, но в повечето случаи, които аз лично видях, хората мряха като мухи, със силна треска, само от едно просто убождане по ходилото, представете си…