Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Някои от дънерите на дърветата са големи колкото контейнер за боклук и аз снимам Хана как се смее, докато се опитва да обиколи ствола с ръце. Алекс казва, че дърветата са тук от стотици години, което ни кара с Хана да замълчим. Това означава, че са били тук, преди да затворят границите, преди да издигнат стените и преди да прогонят болестта в Пустошта. Тази мисъл започва да драска по гърлото ми като бодил. Иска ми се да знам как е изглеждало всичко това тогава.
Но да си призная, през повечето време аз и Алекс ходим там сами, а Хана ни покрива. След толкова седмици, в които изобщо не се виждахме с нея, сега ходя у тях всеки ден, а понякога и два пъти на ден (когато се срещам с Алекс, и после, когато наистина се срещам с Хана). За моя радост, леля не любопитства. Сигурно си мисли, че сме били скарани известно време и сега наваксваме изгубеното, което до известна степен е така и ме устройва идеално. Не помня някога да съм била по-щастлива. Дори и в сънищата ми не е било толкова прекрасно, и когато казвам на Хана, че никога няма да мога да й се отплатя за помощта, тя извърта устни в усмивка и отвръща:
— Ти вече ми се отплати.
Не съм сигурна какво иска да каже с това, но се радвам, че отново е до мен.
Когато сме само с Алекс, не правим кой знае какво. Просто седим и си говорим, но времето лети като хартия, подхваната от огън. В един момент е три часът следобед, а в следващия, честна дума, слънцето вече се крие зад хоризонта и вечерният час наближава.
Алекс ми разказва за себе си, за своите „чичо“ и „леля“, и какво правят всъщност, макар че все още мънка и увърта, щом стане дума за Невалидните и симпатизантите. Но аз не се сърдя. Не съм сигурна, че искам да знам. Когато започне да говори, че трябва да се съпротивляваме, гласът му става остър, усещам гневът да кипи и бушува зад думите му. Само в такива моменти и само за секунди все още се страхувам от него и думата „невалиден“ започва да пулсира в ушите ми.
Но през повечето време той ми разказва обикновени неща: за чудния пай на леля си, за чичо си, който обичал да си пийва малко повече на събиранията с приятели и започвал да разказва едни и същи стари истории по няколко пъти. И двамата били излекувани и когато го питам не са ли по-щастливи сега, той свива рамене и отвръща:
— Знаеш ли, болката също може да ти липсва.
Това ми се струва невероятно. Не му вярвам. Той ме поглежда с крайчеца на окото си и казва:
— Тогава усещаш, че наистина губиш хората, разбираш ли? Когато вече не те боли. Когато не тъгуваш.
Разказва ми много за Пустошта и за хората, които живеят там. Аз слагам глава на гърдите му, затварям очи и си ги представям: представям си онази жена, която всички наричат Лудата Кейтлин и която прави големи ветропоказатели от старо желязо и смачкани кутии от кока-кола; представям си дядо Джонс, който е към деветдесет години, но все още изкачва планините, всеки ден, търси горски ягоди и диви животни за храна; представям си огньовете на открито и заспалите хора отвън, направо под звездите, и песните, и разговорите до късно вечер, и смеховете до късно през нощта, чак докато нощното небе избледнее.
Разбрах, че той се връща понякога там и все още смята Пустошта за свой дом. Веднъж си го призна, когато съжалих, че няма да мога да отида с него в дома му, за да разгледам студиото на улица „Форсайт“, където живее, откакто е студент — ако някой от съседите му го види да влиза в сградата с мен, с нас е свършено. Но той ме поправи бързо:
— Това не е дом.
Алекс ми споделя, че с Невалидните са намерили начин да преминават от Пустошта до Портланд и обратно, но когато го питам за подробности, мълчи.
— Един ден може би сама ще видиш — казва само и ме оставя еднакво разтревожена и развълнувана.
Питам го за моя чичо, който избяга точно преди съдебния процес, но той се мръщи и клати глава.
— Там никой не идва с истинското си име. Не мисля, че го познавам.
Обяснява ми, че в страната има хиляди такива селища. Чичо може да е отишъл навсякъде — на север, на юг или на запад. Знае се само, че не е на изток, защото там е океанът. Алекс казва, че в Щатите има толкова много нерегулирани земи, колкото и градове. Това е толкова невероятно за мен, че в началото не му вярвам и когато споделям с Хана, тя също не вярва.
Алекс е добър слушател, може да мълчи с часове, докато му разказвам как съм отраснала в къщата на Каръл, как всички мислят, че Грейс не може да говори, но аз знам, че не е така. Смее се с глас, когато описвам Джени, пронизващия й поглед, лицето й на стара баба и навика да ме гледа така, сякаш аз съм деветгодишната.