Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
— Шшшт — повтарям аз. — Шшшт, спокойно, всичко ще се оправи.
Но думите звучат нелепо дори и за мен. Виждам се да държа Грейси в прегръдките си и й казвам същото, а тя скимти, забила уста във възглавницата си. „Всичко ще се оправи“. Думи, които не означават нищо, просто звуци в тъмното пространство, жалък опит да се хванеш за нещо, докато падаш в бездната.
Хана мълви нещо, но не успявам да разбера. Лицето й е на рамото ми и думите излизат приглушено и неясно.
И в този миг се чука на вратата. Четири тихи, но неслучайни почуквания едно след друго.
— Какво беше това? — пита Хана с треперещ глас.
— Кое? — В първия момент решавам да се преструвам, че не съм чула нищо, и се моля наум Алекс да си тръгне.
Но отново се чува: чук, чук, чук. Пауза, чук.
— Това! Чукането — поглежда ме тя и потръпва нервно. Би трябвало да се радвам, че вече не плаче, но не искам да ме гледа така. — Мислех, че никой не използва този вход.
— Така е, но понякога… имам предвид, доставчиците… — запъвам се и трескаво търся правдива лъжа, но нищо не ми идва наум. Толкова за новите ми умения.
Алекс показва глава и вика:
— Лена?
Той забелязва Хана и замръзва, наполовина вътре, наполовина отвън.
Известно време никой не обелва и дума. Долната челюст на Хана пада. Буквално. Обръща се към мен, после към Алекс и продължава да мести глава толкова бързо, че ми се струва, че ще се откачи от врата й.
Алекс също не знае какво да прави. Остава като закован за вратата. Може би се надява да остане невидим, ако не мърда.
Колкото и тъпо да звучи, от всички възможни реакции, аз избирам да изтърся:
— Закъсня.
Те заговарят едновременно.
— Ти имаш среща с него? — изписква Хана, докато Алекс ми обяснява:
— Спря ме патрул. Трябваше да показвам идентификационната си карта.
Хана първа идва на себе си. Ето защо я обичам толкова. Преди малко плачеше истерично, сега е самата деловитост.
— Влез вътре — нарежда му тя. — И затвори вратата.
Той изпълнява заповедта й и застава смутено пред нас, пристъпвайки от крак на крак. В този миг изглежда толкова млад и сладък, и притеснен, че ми идва да отида при него и да го целуна пред Хана.
Но тя бързо охлажда желанието ми. Обръща се към мен, скръства ръце и ме поглежда с погледа на госпожа Макинтош, директорката на „Света Ана“. Честно, копира я едно към едно.
— Лена Ела Халоуей Тидъл — казва строго. — Чакам обяснения.
— Второто ти име Ела ли е? — пита неочаквано Алекс.
Двете с Хана го изглеждаме кръвнишки, той се свива и отстъпва крачка назад.
— Ъмм… — думите все още излизат трудно от мен. — Хана, нали помниш Алекс?
Тя продължава да стиска ръце пред гърдите и да ме гледа с присвити очи.
— О, спомням си го много добре. Само не мога да си спомня защо е тук?
— Той… искаше да… — Опитвам се да намеря логично обяснение, но както винаги, мозъкът ми зацикля в най-напечения момент. Поглеждам отчаяно към Алекс.
Той повдига рамене и двамата се вглеждаме един в друг. Все още не съм свикнала да го гледам, да бъда около него, и отново ме обзема чувството, че ще се удавя в очите му. Но този път това не води до световъртеж. Този път ме държи здраво на земята, сякаш ми казва без думи, че той е тук и всичко ще бъде наред.
— Кажи й — проговаря накрая той.
Хана се обляга на рафтовете с тоалетна хартия и консервиран боб и отпуска ръце, съвсем леко, колкото да ми покаже, че не е толкова ядосана, но погледът й говори красноречиво: „По-добре ми кажи, защото…“
И аз го правя. Не знам кога точно на Джед ще му писне да стои на касата, затова карам направо. Разказвам й как съм го срещнала случайно във фермата „Буен поток“; казвам й как сме плували заедно до шамандурите, казвам и онова, което той ми разказа за себе си. Когато смотолевям думата „невалиден“, очите й се разширяват и за миг виждам в тях истински страх, но тя го скрива умело. Завършвам с миналата вечер, как отидох да я предупредя за проверката, как кучето ме ухапа и Алекс ми спаси живота. Когато споменавам онази колиба, отново ми става неудобно. Не й казвам за целувката, но тя не излиза от ума ми, мисля само за нея. Ченето на Хана отново пада, толкова е шокирана от разкритията, че май не забелязва смущението ми.
Когато свършвам, казва единствено:
— Значи си била там? Била си там снощи?