Делириум

— Горкият човек! — хили се Алекс. — Пие кафе с литри, но не може да се пребори със съня.

Виждам колко много го забавлява този факт, колко е горд от факта, че е тук, здрав, уверен в себе си и в своите поддръжници. Опитвам се да се усмихна, но устните ми са като замръзнали. Все още ме мъчи мисълта, че всичко, което чувам, е неправилно, трудно ми е да мисля за симпатизантите и несъгласните не като за врагове, а като за съюзници.

Прекосяването на границата без съмнение ще ме превърне в една от тях. Но и през ум не ми минава да се откажа. Нямам търпение и ако искам да съм честна със себе си, трябва да си призная, че съм в групата на симпатизантите отдавна, още от онзи миг, когато Алекс ми определи среща на Черния залив и аз се съгласих. От момичето, което бях преди това, са останали само мъгливи спомени. То правеше всичко, което му наредят, никога не лъжеше и броеше с вълнение, а не с ужас оставащите до процедурата дни. Онова момиче се боеше от всеки и от всичко. Боеше се от себе си.

На следващия ден, когато се прибирам от работа, искам мобилния телефон на леля Каръл и правя така, че да усети вълнението ми. После изпращам следното съобщение на Хана: „Пижамено парти довечера?“ Това се превърна в наш код и аз й го пиша винаги когато искам да ме покрие. За да не се тревожи Каръл, й казвах, че се виждаме и с Алисън Давни от нашия клас. Семейство Давни са по-богати от семейството на Хана, но Алисън е истинска кучка. В началото Хана не искаше да използваме нейното име за прикритие, толкова я мразеше, че дори мисълта да се преструва, че излиза с нея, й беше противна, но аз успях да я убедя. Каръл никога не би посмяла да се обади у семейство Давни, за да ни провери. Страхува се от тях и вероятно се срамува, защото нашето семейство е опетнено от съпруга на Марша и от самоубийството на мама, а господин Давни е един от основателите и вдъхновителите на епохата АСД — Америка Свободна от Делириум. Алисън Давни не ме поглеждаше в училище, а след като мама умря, помоли учителката да й преместят чина по-далеч от мен, защото й миришело на нещо умряло.

Хана ми отговаря на минутата: „Нямаш проблеми. До довечера“.

Чудя се как ли ще реагира Алисън, ако разбере, че я използвам за прикритие, за да се срещам с гаджето си. Сигурно ще побеснее и тази мисъл ме забавлява.

Малко преди осем слизам на първия етаж с малък сак, от който нарочно се подава краят на нощницата ми. Взех всичко, което бих взела, ако наистина отивам да спя у Хана. Каръл ми хвърля една от беглите си усмивки, пожелава ми приятно изкарване и за миг ме връхлита чувство за вина. Напоследък я лъжа много и с все по-голяма лекота.

Но чувството не е толкова силно, че да ме спре. Излизам и тръгвам към Уест Енд, в случай че Джени или Каръл гледат през прозореца. Стигам до Спринт Стрийт, чак тогава завивам към Диъринг Авеню и тръгвам към Брукс Стрийт 37. Пътят е дълъг и аз влизам в Диъринг Хайландс точно когато слънцето прибира и последните си лъчи от небето. Както винаги, улиците тук са пусти. Минавам през ръждясалата желязна порта, отмествам разкованата дъска на прозореца на първия етаж и влизам.