Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Избягвам погледа му.
— Не знам… — отвръщам с мъка, сякаш трябва да разкъсам някаква преграда в гърлото си.
Алекс се навежда, целува ме бързо по рамото и отново ляга.
— Не е страшно — казва и слага ръка на челото си, за да скрие очи от слънцето. — Просто си мислех, че ще ти е интересно.
— Ще ми е интересно, но…
— Лена, ако не искаш, няма да ходим. Просто предложих. Не настоявам.
Кимам мълчаливо. Краката ми лепнат от потта, но аз не обръщам внимание, вдигам ги и ги притискам до гърдите си. Последните му думи ме успокояват, но в същото време чувствам разочарование. Съзнанието ми пази неясен спомен от времето, когато Рейчъл ме предизвика да направя задно салто от кея на Уилард Бийч. Аз застанах на ръба с треперещи ръце, прекалено уплашена, за да скоча. Най-после тя видя страха ми, наведе се и прошепна: „Няма нищо, Лена Лу. Просто още не си готова“. Помня, че в онзи момент исках само едно: да се махна от ръба на кея. Но докато се връщахме към плажа, страхът се замени със срам.
И изведнъж разбирам, че искам да го направя.
— Хайде да отидем — изричам на един дъх.
Алекс пуска лицето ми и се вглежда в мен.
— Наистина ли го искаш?
Кимам, защото се страхувам да повторя думите. Страхувам се, че ако отворя уста, ще кажа нещо друго.
Той се отдръпва и се замисля. Мислех, че ще подскочи от радост, но на лицето му няма усмивка. Дъвче известно време устните си нервно, после казва бавно:
— Това означава да нарушим вечерния час.
— Това означава да нарушим много правила.
Той се вглежда в мен. Виждам колко е загрижен и тревогата му преминава и в мен, но като болка, скрита някъде дълбоко.
— Виж, Лена — започва Алекс, премества поглед към изгорелите и подредени прилежно една до друга кибритени клечки и започва да ги пренарежда. — Може би идеята ми не е чак толкова добра. Ако ни хванат… искам да кажа, ако те хванат…
Поема дълбоко въздух и продължава:
— Имам предвид, че ако нещо се случи с теб, никога няма да си го простя.
— Имам ти доверие — казвам, убедена на сто и петдесет процента.
Той продължава да не гледа към мен.
— Да, но… наказанието за прекосяване на границата е… — Отново въздиша. — Наказанието е…
Но не може да изрече последната дума: смърт.
— Хей — сръчквам го лекичко в ребрата. Невероятно е как един човек може толкова много да се тревожи за теб и в същото време ти също да се тревожиш, да си готов да направиш всичко, ама всичко, само да го защитиш. — Знам правилата, Алекс. Живяла съм тук по-дълго от теб.
Най-после той се усмихва и също ме прегръща.
— Съвсем малко по-дълго.
— Но съм родена и израснала тук. А ти си преселник — забивам отново лакът в ребрата му, този път по-силно.
Алекс се засмива и се опитва да хване ръката ми. Аз също се засмивам и я крия отзад, той се хвърля и започва да ме гъделичка по корема.
— Преселник от джунглата — изписквам, когато ме грабва и притиска към одеялото.
— Градска фукла — отвръща той и ме целува. И всичко се размива: жегата, експлозията на цветове, всичко се завърта в красива феерия.
Разбираме се да се срещнем при Черния залив на следващата вечер, в сряда, защото след това съм почивка чак до събота и ще е по-лесно да убедя Каръл да ме пусне да спя у Хана. Алекс ме запознава с плана си. Преминаването на границата не е невъзможно, но никой не иска да рискува. Предполагам, че заплахата от смъртно наказание не е кой знае какво изкушение за хората.
Нямам представа как ще минем през заредените с електричество заграждения, но Алекс ме успокоява, че само един сектор от нея е електрифициран. Зареждането с ток на ограда от стотици километри излиза много скъпо, затова само някои участъци от нея са „онлайн“, останалата част не е по-опасна от оградата, с която е отделено игрището в Диъринг Оукс Парк. Но докато хората вярват, че цялото ограждение е заредено с толкова силен ток, че може да те изпържи като яйце в тиган, всичко е наред.
— Всичко е дим в очите — маха с ръка той. Приемам, че под всичко има предвид Портланд, законите, вероятно цялата страна. Когато стане сериозен, между веждите му се оформя малка бръчица, нежна като запетайка, и тя е най-сладкото нещо, което съм виждала през целия си живот. Но бързо отклонявам поглед и се опитвам да се съсредоточа върху думите му.