Делириум

Алекс казва съвсем тихо:

— Донесох ти нещо за крака.

Сваля раницата от рамото си, сяда на земята и изважда от нея кислородна вода, бинт, антибиотична паста и памук. Коленичи и вдига поглед към мен.

— Може ли?

Навивам дънките и той започва да развива ивиците плат от тениската си. Не мога да повярвам, че Хана си стои спокойно, докато някакво момче, някакъв Невалиден, докосва крака ми. Знам със сигурност, че никога не си е представяла такива неща за мен, и поглеждам встрани, едновременно засрамена и горда от себе си. Когато превръзката пада от крака ми, тя поема рязко въздух и аз неволно затварям очи.

— По дяволите! — изохква тя. — Здравата те е захапало.

— Ще се оправи — казва Алекс и тихият му уверен глас стопля цялото ми същество. Отварям очи и поглеждам плахо към задната част на прасеца си. Стомахът ми се преобръща. Едно огромно парче месо виси от крака ми. Няколко квадратни сантиметра кожа липсват напълно.

— Може би ще е по-добре да отидеш в болница — казва изплашено Хана.

— И какво ще им каже? — засича я Алекс, отваря шишето с риванола и напоява едно парче памук. — Че е пострадала по време на проверката, докато е била на забранен купон?

Тя не отговаря. Всъщност съзнава, че не мога да отида на лекар. Преди да си кажа името, ще ме вкарат в лабораториите или направо долу, в Криптата.

— Не боли толкова много — измърморвам, но това е опашата лъжа. Хана ме поглежда отново с онзи странен поглед, който никога не съм виждала преди, и аз разбирам, че може би за пръв път в живота си е впечатлена от мен.

Алекс почиства раната и започва да се бори с марлята и лепенката. Няма нужда да питам откъде са всичките материали. Предполагам, че това е едно от преимуществата да работиш в лабораториите.

Хана също коленичи.

— Не така — я чувам да казва и си отдъхвам, като разпознавам обичайния й командорски тон. Толкова се радвам, че за малко не се изсмивам на глас. — Братовчедка ми е медицинска сестра, виждала съм я как го прави. Остави на мен.

Тя го избутва с лакът, Алекс капитулира:

— Слушам, шефе! — вдига ръце той и тайно ми намига.

И аз започвам да се смея. Кикотът се надига към гърлото ми и трябва да запуша уста с ръце, за да не се разпищя, да захълцам от смях и да проваля всичко. Хана и Алекс вдигат изненадано глави, споглеждат се и се хилят глуповато.

Знам, че всички си мислим едно и също.

Това е лудост. Неправилно е. И опасно. Но докато стоим в прашния склад сред кашоните с макарони, консервирана супа и бебешка пудра, осъзнавам, че тримата сме станали отбор.

Ние срещу тях. Трима срещу хиляди. И въпреки че съм наясно — ситуацията е абсурдна, — се чувствам дяволски добре.