Петият етаж

Аз кимнах и най-после извадих бирата от хладилника.

— Която се оказа блокирана, нали?

В очите на Мастърс се мярна нещо като усмивка.

— Казали й, че полицейското управление на Чикаго извършва проверки. След което добавили, че ако има някакви въпроси, да ги отнесе към теб.

— Трябва да е страшно ядосана.

Мастърс изпи чашата и отново я напълни.

— Не особено. Аз си помислих, че това е работа на теб и на Родригес. За да я принудите да се върне в Чикаго.

— По всичко личи, че се е получило — кимнах аз и се насочих към всекидневната. — Най-добре да поканим дамите и да изясним нещата.

— Още една секунда — рече Мастърс и се тръшна на канапето. Аз останах прав до стената. Той протегна ръка и загаси цигарата си в пепелника.

— Искам всичко да се изясни — рече. — Още тази вечер.

— Те са го убили, Дан. С моя револвер. После ме изпратиха там, а след като си тръгнах, са се обадили в полицията. Трябва да ми повярваш, Дан. Не съм убивал никакъв Джони Удс и нямам представа кой може да го е направил.

— А те са очаквали да захапеш въдицата и да опереш пешкира?

— Не, по дяволите! Но кой би ми повярвал? Съседите ме видяха да разменям юмруци с Джони пред къщата му. Заключиха ме веднага. А и моят револвер… Ако ти не беше го отмъкнал от полицията, те щяха да са свободни и абсолютно спокойни.

Мастърс кимна. Кожата около очите му изглеждаше прозрачна, брадичката му леко потрепваше.

— Джанет не е такава, за каквато я мислиш, Кели.

Помислих си за нея. Представих си я такава, каквато беше на двайсет: млада, красива, пълна с живот. Очакваща да й се случи всичко останало. Е, беше й се случило.

— Ти не знаеш какво мисля за Джанет Удс — рекох. — Нека спрем дотук.

— Правилно — кимна той. — Какво ще стане след разговора ни?

— Ти какво искаш да стане?

— Сигурно пак ще напуснем града — сви рамене Мастърс. — За тях е по-добре, а и аз го искам.

— В кметството знаят ли, че ти си взел револвера?

— Знаят, но не могат да го докажат. Но въпреки това положението е сложно. Преди да замина, бих могъл да подхвърля, че ти нямаш нищо общо с убийството.

— Не си прави труда. С кмета сме близки.

Разказах му за сделката, която сключих.

— Значи Джони Удс е забравен?

— Напълно.

— Защо го направи, Кели?

Помислих си за нощта, когато Дан Мастърс се бе прибрал рано от работа и бе заварил съпругата си с друг мъж. Нощта, в която животът му бе свършил. После си помислих за лицето на Джанет Удс и за бъдещето на дъщеря й.

— Струва ми се, че не съществува безплатен обяд.

Детективът разтърка долната си устна.

— Мислиш ме за луд, защото бягам с тях, нали? Може и да съм. Но в едно съм сигурен: тръгна ли сам, много бързо ще срещна куршума.

Не знаех дали е прав. Но не можех да поема отговорността в случай, че греша.