Петият етаж

— Анонимен сигнал, а?

Родригес продължи да крачи напред.

— Нека отгатна — рекох. — За да подсладят нещата, ченгетата от „Борба с порока“ предварително са прочистили Уест Сайд от всякакви тийнейджъри. Оставили са само бебетата в колички.

— Това пък защо? — спря се Родригес.

— За да бъдат сигурни, че Рандолф ще бъде обвинен за секс с непълнолетен. Углавно престъпление, което ще му донесе минимум десет години зад решетките. При строг режим.

Родригес се ухили зад слънчевите си очила. Типичен беззвучен смях на ченге, от който те побиват тръпки.

— Чух, че щели да го затворят в една килия с приятелчетата му от „Арийското братство“. Така се действа на петия етаж: винаги се играе на сигурно.

Детективът тихо подсвирна и натисна един бутон на връзката си с ключове. Колата му издаде къс звуков сигнал, вратите се отключиха. Отворих тази отдясно. На седалката беше хвърлено палто, изпод което зърнах букет от орхидеи. Родригес премести цветята и палтото на задната седалка. После свали слънчевите очила и запали мотора. Аз седнах до него. Докато чакахме колата да загрее, той пусна радиото и намери една от новинарските станции. После в ръката му се появи пощенска картичка, на която се виждаха пясък и кактуси.

— Вчера я получих — промърмори той.

Дан Мастърс беше успял да състави цели три изречения. Първото се отнасяше до времето. Второто за къщата, която беше купил. А третото се изчерпваше с една-единствена дума: „Благодаря“. Родригес беше придвижил документите му в полицията, следейки отблизо обработката им. Дан щеше да получи максимални добавки за прослужено време плюс съответните премии. Това не беше достатъчно за щастлив живот, но все пак беше някакво начало.

— Сякаш се справя — рекох.

— Не споменава нито Джанет, нито момичето.

— Може би е добър знак.

— Да кажеш нещо за послеписа?

Прочетох го за втори път.

Поздрави на Кели. Кажи му, че спя спокойно.

— Мисля, че и това е добър знак — рекох.

Родригес прибра картичката в джоба си.

— Искаше ти се да ги приберем, нали?

Пред очите ми се появи кратък проблясък. Блестящи очи, руси коси, студените усмивки на майка и дъщеря.

— Не съм много сигурен — отвърнах.

Родригес намали радиото и придърпа яката на палтото си.

— Не знам дали е правилно, но и аз бих постъпил по същия начин — промърмори той.

— Благодаря, детектив.

Той кимна. Не бях казал на никого за снимките, които Тейлър остави у дома. Не виждах смисъл да го правя. Джони Удс е мъртъв, но животът продължава. За всички нас.

— Днес ще ходиш ли? — подхвърлих.

Родригес хвърли поглед към букета на задната седалка. Първи май, трийсет и петият рожден ден на Никол Андрюс.

— Да. Ще й оставя тези цветя.

Орхидеите, излъчваха леко ухание. Бяха прекрасни и неописуемо крехки. Родригес внимателно взе букета и го положи в скута си.