Белязана [bg]

— Какво е това? — изкашля тя.

— О, значи най-накрая го подуши. Това, мила, е вечерята.

— Шегуваш се.

Лео поклати глава. Бяха започнали да крачат сред някаква ронлива, воняща ужасно субстанция, покриваща пода. Ехото на стъпките им се смеси с изопачен, неопределим звук.

— Сега не ти трябва робата, нали? — попита Лео.

— Освен ако на пещерата не й щукне да застудее внезапно, не. Защо?

— Дай ми я. Скоро ще имам нужда от нея. Ще ми трябват и двете ръце, така че би ли имала нещо против да вземеш факлите?

— Разбира се — отвърна Миранда, заменяйки вече изцапаната дреха за факлите.

— Добре. Сега ще стане малко объркващо. Ще бъде много шумно, но ти не се притеснявай. Ще си в безопасност — каза той, докато обърсваше пръсти в ризата си.

— Чакай, какво… — девойката направи отчаян и напразен опит да вмъкне нещо, преди да е започнала бъркотията.

Лео постави два пръста в устата си и изсвири пронизително. Ехото на оглушителния звук бе последвано от безчет животински писъци. Въздухът се изпълни с плющящи криле. Миранда с мъка се удържаше да не се хвърли на пода с притиснати над главата ръце, а робопритежателят замахна с одеждата във въздуха, използвайки я като мрежа.

— Хайде! Насам! — рече той, давайки й знак.

Двамата с Миранда се хвърлиха в указаната от него посока. Бързо достигнаха малък тунел, в който трябваше да пропълзят, за да влязат. Мин се задържа на входа, щракайки с челюсти към пощурелите прилепи. Когато по-голямата част от животните се изнизаха през невидимия отвор в тавана на пещерата, дракончето също влезе в прохода при приятелите си. Не пропусна да вземе любимия си шлем. Лео натроши една от факелните дръжки, превръщайки я в подпалки и я запали. Сетне извади съмнителния улов. Създанията бяха с големината на пестник, гротескна комбинация от кожа и кост.

— Тези могат да се ядат? — запита Миранда, сгърчвайки лице, докато с два пръста защипваше за крилото един от прилепите.

— Аз мога, поне когато няма друга алтернатива — обяви малтропът, лапвайки едно от създанията цяло и сурово.

Девойката взе едно от по-дългите парченца дърво и набучи малък екземпляр, който протегна над огъня. Когато месото започна да цвърчи, тласканото от нуждата момиче се насили да отхапе няколко къса. Лео погълна още два-три прилепа, наблюдавайки я развеселено. Накрая заговори:

— Ако искаше месо, трябваше да вземеш някой от по-едрите. Малките е по-добре да се ядат цели. Костите са тънки, не трябва да се притесняваш за тях.

Миранда се изсмя, сетне осъзна, че той говори сериозно. С години щеше да се мъчи да забрави това, което последва. Отне й почти час, за да погълне достатъчно, та да се убеди, че няма да умре от глад. Лео обаче се наяде до насита. Мин погълна остатъка.