Белязана [bg]

— Престоях тук малко повече от необходимото.

— Колко дълго?

— Седем месеца — отвърна небрежно той.

— Седем! Седем месеца! Как си оцелял толкова дълго?

— Погълнах доста прилепи, нагълтах се с доста застояла вода, научих се да обичам тъмното.

— Защо не напусна?

— Не бях открил търсеното — отвърна Лео. — Е, ето ни, средата на пътя. След още малко трудности пътят става по-лесен.

Танцуващата светлина на факлите попадна върху цепнатина в каменната стена. По скалата се стичаше вода. Пътят се губеше в тъмнината.

— Трябва да се изкатерим по това? — попита девойката.

— Определено! Да се захващаме! — отговори малтропът, намятайки вързопа факли на рамо, използвайки някогашния си клуп.

Мин отново прекоси с лекота, а Лео се справи сносно, въпреки проблемите с краката. Миранда, която носеше факлата, се позатрудни. Спътникът й забеляза това, когато светлината й изостана твърде много назад.

— Трябва ли ти помощ? — викна отгоре.

— Не бих отказала.

— Малко по-нагоре има тераска. Като я достигнеш, ще измислим нещо.

Миранда достигна ръба. След известен размисъл стигнаха до компромис. Миранда взе шлема на Мин, уви го в робата си и привърза получения вързоп с колана на дрехата. От своя страна Мин захапа факлата (преждевременно отгризвайки голяма част от дръжката). Тъй като без проблеми се разхождаше по стената, драконът лесно можеше да предоставя осветление, където бе нужно. С две свободни ръце Миранда се справяше далеч по-добре и вече не изоставаше от Лео. Изкачването продължи близо час, концентрацията им наложи прекратяването на разговорите. Вижданото от тях бе сведено до осветеното от факлата.

Пред тях изникна отвор.

— Това ли е тунелът? — поинтересува се Миранда.

— Този е твърде голям, но правилният е близо.

Когато го откриха, Миранда не остана никак доволна. Проходът представляваше грубовата каменна просека, съвсем малко по-широка от раменете на Лео.

— Този ли е? — запита девойката, молейки се за отрицателен отговор.

— Страхувам се, че да. Няколко думи, преди да влезем. Стените далеч не са гладки. Движи се бързо, но внимателно — инак ще се нараниш зле. Ако ти се стори, че стените се приближават да те притиснат, просто затвори очи. Чувството ще отмине. Най-вече не спирай да се движиш. Не искаш изтощението да те застигне, докато си вътре.

— След колко време се разширява?

— Не се разширява. Ще прекараме… два часа, сетне ще стигнем до дупка, през която ще се спуснем.

— Два часа! — викна момичето.

— Грубо казано. Но ще ти се стори много по-дълго, така че се съсредоточи.