Белязана [bg]

Лишен от разговор, който да го залисва, умът на Миранда се луташе. Точно както я бе инструктирал Лео, на всеки разклон предпазливо опипваше стените, завивайки в най-гладката посока. Скоро тунелът стана загладен като стъкло и почти изпънат. Ставаше все по-стръмен, което затрудняваше задържането. Липсваше звук на капеща вода. Минаха часове, в които Миранда остави приятеля си на желаната от него тишина. И втората факла след събуждането им трябваше да бъде сменена, отмервайки цял ден вървене, катерене и пълзене. Миранда понечи да приседне за почивка, но този път не бе смъмрена или окуражена. Малтропът само я изгледа остро, което я накара да продължи.

— Още колко? — запита момичето.

— Не съм сигурен. Близо сме.

Отново настъпи мълчание.

— Какво има? Преди беше толкова разговорлив — рече накрая тя.

— Нищо. Просто искам да прекосим тунела, колкото се може по-бързо. Ти не чуваш нищо, но аз усещам. Планината стене. Подготвя ни нещо. Когато направи хода си, искам да бъда готов. Това означава, че трябва да слушам — раздразнено обясни Лео.

Миранда се замисли над думите му, преди да продължи.

— Просто… не мога да понасям тишината. Толкова дълго съм била сама. Говорейки на себе си, говорейки на Мин. Нуждая се да чувам глас. Доказателство, че с мен има и друг. Изглежда всеки път, когато понеча да се доближа, светът се отдръпва.

— Светът се отдръпва? — невярващо рече той. — Аз помня друго. Когато се срещнахме за пръв път, какво правеше ти? Влезе в странноприемницата и седна колкото се може по-далеч от хората. Така се вглъби в себе си, че пропусна да видиш как те обират. Когато ти помогнах, затърча горе и се заключи. Ти си тази, която се отдръпва. Това ви е проблемът на човеците. Всичко се върти около вас, докато накрая дойде момент, в който не можете да се залъгвате повече. Отвратително.

Словата му бяха примесени с гняв. Това придаде ново качество на гласа му, нещо смътно познато. Миранда бе покъртена от тези думи. Отчасти защото бяха толкова груби. Отчасти защото бяха толкова правдиви. Наистина се пазеше от околните. От дете бе правила това. Само като се държи на разстояние от останалите можеше да не им позволи да научат чувствата й относно войната. Изолацията й се дължеше и на избор.

— Съжалявам, ако думите ми са те наранили, но… точно сега се нуждая от мълчание — каза Лео, по-скоро като предупреждение, отколкото като извинение. Изглежда не можеше да овладява емоциите си, като че нещо го бе обзело.

Минаха няколко мига. Той внезапно спря и пристъпи до стената, долепяйки ухо.

— Лео… — рече тя.