Белязана [bg]

— Предполагам…

— Рамото ми не е в особен възторг от начина, по който се отнесох с него — каза той, опитвайки се да я разсее.

— Свали клупа — рече девойката.

Той го стори с мъка. Раната бе отекла значително. Напомни й на собствената й, но в този случай проблемът бе вътрешен. Раздели няколко ивици от превръзката, за да погледне колко далеч се е разпространил отокът. Бе се изострил, несъмнено раздразнен от битката. Докато оглеждаше отока, зърна нещо странно от лявата страна на гърдите. Бе размазано, покрито с кръв и почернено, но нямаше място за съмнение. Върху кремавата гръд се открояваха познатите ивици и връх.

— Какво… какво е това? — попита тя.

— Кое? Ох! Не мога да видя — отвърна Лео.

— На гърдите ти. Има белег.

— А, това. Имам го от дете. Предполагам, е родилен белег.

— Виж! На дланта ми. Имам същия белег! Помниш ли изгарянето от меча? — рече тя, протягайки ръката си.

Той я пое и погледна.

— Какво по… — рече той, присядайки с разпален интерес.

— Беше по целия меч. Показах ти го, не помниш ли?

— Помня колко тежеше, колко добре беше балансиран, но изобщо не съм обърнал внимание на вида му. Видът е последното нещо, което ме интересува.

— Какво означава това?

— Откъде бих могъл да зная? — объркано отговори Лео.

— Аз получих белега от меча на мъртвия войник, но защо ти споделяш същия белег? — зачуди се девойката.

— Нямам представа… — отвърна той.

— Може би ти е бил роднина. Може да е имал същия белег или да те е познавал — предположи тя.

— Откровено не мога да си спомня за един човек, който да е виждал белега ми откакто напуснах сиропиталището.

— Може да е бил някой от тамошните обитатели.

— Може, обаче не виждам с какво съм оставил такова силно впечатление у някого от тях, та да постави едно от петната ми върху меч, чиято изработка струва цяло състояние — размишляваше Лео. — А може да не е петно. Надзирателите ме дамгосаха с два белега, това може да е трета дамга, която не си спомням. Ако е така, значи и другите бяха го носили.

— Смяташ ли, че някой от сираците би могъл да е достатъчно горд от дамгата, та да поръча да украсят оборудването му с нея? — запита Миранда.

— И по-странни неща съм чувал. Е, тази нощ донесе доста разкрития — твоята кръстница, съвпадащите ни белези…

— Наистина, ръката на ориста… — поде тя, но димът на факлата дразнеше и без това измъчените й дробове. Момичето се задуши в дълъг, болезнен пристъп на кашлица.

— Това никак не звучеше добре. Помислих си, че изглеждаш малко болна — притеснено рече той.

— Нищо ми няма — успя да отрони девойката. — Случва се всяка година.