Зелени сенки, Бял кит [bg]

Беше една от онези нощи, когато, пътувайки от Дъблин през спящите градчета на Ирландия, се натъкваш на мъгли, отмивани от дъжда, за да се превърнат в струяща тишина. Цялата местност наоколо бе студена, неподвижна и очакваща. Нощ за странни срещи на пусти кръстопътища, сред огромни парцали от призрачна паяжина, но без никакъв паяк на сто километра околовръст. По далечните ливади проскърцваха порти, а в прозорците звънтеше крехка лунна светлина.

Както се казваше по тези места, тъкмо време за банши. Бях уверен в това, чувствах го, докато таксито ми премина през последната порта и ме остави пред „Кортаун Хаус“ — толкова далеч от Дъблин, че ако през нощта градът изчезнеше от лицето на земята, тук никой нямаше да разбере.

Платих на шофьора и наблюдавах как колата обръща и се отдалечава по посока на живия свят, оставяйки ме сам с двайсетте страници сценарий в джоба и с работодателя, който ме чакаше вътре. Застанах в среднощното мъртвило, вдишвайки дъха на Ирландия и издишвайки влажните въглищни мини на собствената си душа.

После почуках.

Вратата се отвори почти моментално. На прага се показа Джон, пъхна в ръката ми чаша шери и ме завлече вътре.

— Влизай, влизай, хлапе. Махни това палто. Дай тук ръкописа. Казваш, че вече е почти готов, а? Разпали ми любопитството, да знаеш. Къщата е празна, половинката ми е в Париж. Ще си почетем хубаво, ще пооправим тук-там по някоя сцена, ще довършим бутилката, а после можеш да останеш тук и да спиш до два следобед, ако искаш… Чакай, какво беше това?

Вратата още стоеше отворена. Джон направи крачка навън, наклони глава и се заслуша със затворени очи.

Отвъд, в ливадите, шумолеше вятър и от него към облаците се издигаше такъв звук, сякаш някой мяташе покривка върху огромен креват.

Аз също наострих уши.

Далеч от тъмните полета сякаш долиташе съвсем тих вопъл или стенание.

Все още със затворени очи, Джон прошепна:

— Знаеш ли какво е това, малкият?

— Какво?

— После ще ти кажа. Марш вътре сега.

Когато вратата се захлопна, той се обърна и закрачи пред мен величавият владетел на празното имение, със своето спортно сако, бричове, лъснати боти и коса, разрошена както обикновено от плавания по теченията или срещу тях, в компанията на чужди жени в непознати легла.

Като се настани край камината в библиотеката, той ме дари с една от своите ослепителни усмивки, проблясващи като лъч на фар и след това изчезващи, и размени втора чаша шери срещу сценария, който му се наложи да дръпне от ръката ми.

— Да видим сега какво е родил моят малък гений, моята дясна ръка, моето ляво предсърдие. Сядай. Пий. Гледай.