Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
Желанието ми да опозная живота на Изидоро Балтазар беше една непреодолима необходимост; просто се задушавах от мисълта, че той никога не ме допускаше до личния си свят. Но въпреки това не правех нищо по въпроса. Съвсем просто би било да го проследя или пък да се разровя из документите му, за да разбера кой е той всъщност, напомнях си честичко аз. Но не можех да го направя. Нещо в мен знаеше, че с него не мога да процедирам, както бих постъпила с всеки друг. Това, което ме възпираше, повече от каквото и да е чувство на благоразумие, беше доверието, което той ми бе оказал. Беше ми предоставил пълен достъп до всичките си вещи и това го бе направило, не само на практика, но и в мислите ми, неприкосновен.
Разсмях се на глас. Бях разбрала какво е „стратегическа постъпка на воин“. Изидоро Балтазар грешеше. Той взимаше дългогодишния ми навик да се отдавам на настроенията си и немската ми придирчивост за неспособност да се посветя изцяло. Но това нямаше значение. Знаех, че най-малкото започвам да разбирам и да прилагам воинската стратегия или поне в негово присъствие — не задължително присъствието му в студиото, но присъствието му в Лос Анджелис. Когато го нямаше обаче, аз често започвах да се колебая и когато това се случеше, обикновено отивах да спя в студиото му.
Една нощ, докато пъхах ключа в ключалката, усетих как някаква ръка ме хвана и ме дръпна вътре. Изпищях от ужас.
— Какво … какво … — заекнах аз, когато ръката, която ме държеше, ме пусна.
Опитвайки се да си възстановя равновесието, аз се облегнах на стената. Сърцето ми лудо биеше.
— Флоринда! — втрещих се в нея аз, изумена.
Беше облечена в дълга роба, пристегната с колан в кръста. Косата й се спускаше свободно по гърба и раменете. Чудех се дали е истинска или просто видение на фона на слабата светлина зад гърба й. Приближих се до нея и плахо я докоснах по ръкава.
— Това ти ли си, Флоринда? Или сънувам.
— Аз съм, мила — рече тя. — Съвсем истинска.
— Как влезе? Сама ли си? — попитах аз. Напълно съзнавах колко безсмислен е въпросът ми.
— Ако знаех, че ще идваш, щях да поразтребя малко — казах аз, като се опитвах да се усмихна. Устните ми бяха залепнали за зъбите. — Обичам да разтребвам студиото на Изидоро Балтазар нощем. Винаги разтребвам нощем.
Вместо да каже нещо, Флоринда се извърна настрани, така че светлината озари лицето й. Злобна усмивка на задоволство се появи в очите й.
— Казах ти никога да не ни следиш и да не идваш неканена — рече тя. — Имаш късмет, че не те придърпа някой друг тази вечер.
— Кой друг би могъл да ме придърпа? — попитах аз с напереност, която съвсем не изпитвах.
Флоринда ме гледа още миг, после се обърна и каза през рамо:
— Някой, на който нямаше да му пука, ако беше умряла от страх.
Тя леко изви глава, така че профилът й се очерта на слабата светлина. Изсмя се тихо и като размаха ръка във въздуха, сякаш за да прокуди думите, прекоси стаята и отиде в кухнята. Не стъпваше, а се плъзгаше по пода, като че ли неволно танцуваше. От това движение дългата й бяла коса, разпусната свободно по гърба, проблясваше като сребриста завеса на слабата светлина.
Опитвайки се да имитирам грациозната й походка, аз я последвах в кухнята.
— Имам ключ от апартамента — казах аз. — Откакто се върнахме от Сонора, идвам тук всеки ден, когато поискам. На практика, почти живея тук.
— Изидоро Балтазар не ти ли каза да не идваш тук, докато той е в Мексико? — попита Флоринда с равен, почти небрежен тон.
Не прозвуча укорително, но усещах, че е така.
— Може и да е споменал нещо — отбелязах аз с преднамерено безразличие.
Като видях, че се намръщи, почувствах необходимост да се защитя. Казах й, че често съм оставала тук сама и че не виждам разликата дали Изидоро Балтазар е на пет километра разстояние или на петстотин. Окуражена от неколкократното й кимване, аз й доверих, че не само си подготвям материалите за училище тук, но и прекарвам часове наред в подреждане на книгите по шкафовете. Нареждах ги по автор и тематика.