Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— Аз и без това вече доста съм изостанала — казах аз с тон на самосъжаление. — И понеже ти не искаш да ми помогнеш да намеря тези жени, аз съм обречена да си остана назад.
— Но не това е истинският належащ проблем — рече той. — Ти все още не си направила своя избор, това е бедата.
Той вдигна вежди, като че ли в очакване на моето неминуемо избухване.
— Не разбирам какво имаш предвид — казах аз. — Какъв избор трябва да направя?
— Още не си решила дали да се присъединиш към света на магьосниците. Ти стоиш на прага, надничайки вътре, в очакване да видиш какво ще стане. Очакваш да видиш някаква практическа полза, заради която си заслужава да го направиш.
Думи на протест се надигнаха в гърлото ми. Но преди да успея да дам воля на дълбокото си възмущение, той каза, че погрешно съм смятала преместването в друг апартамент и загърбването на стария ми начин на живот за промяна.
— Какво е тогава? — попитах аз саркастично.
— Нищо не си оставила зад гърба си, освен вещите — рече той, без да обръща внимание на тона ми. — За някои хора това е гигантска стъпка. Но не и за теб. За теб това е нищо. Теб вещите не те интересуват.
— Вярно е, не ме интересуват — съгласих се аз, след което изтъкнах, че независимо какво си мисли той, аз отдавна съм взела решението да се присъединя към света на магьосниците.
— Защо, мислиш, съм тук, ако не съм го направила?
— Без съмнение ти си влязла в света на магьосниците тялом — заяви той, — но не и духом. И сега очакваш да видиш нещо като карта, някакъв надежден план — проект, преди да вземеш крайното си решение. А междувременно се нагаждаш към него. Основният ти проблем е, че искаш да се убедиш, че светът на магьосниците има какво да предложи.
— А няма ли? — изтърсих аз.
Изидоро Балтазар се извърна към мен със светнало от радост лице.
— Има — рече той. — Този свят предлага нещо много специално. Нарича се „свобода“. Няма обаче гаранция, че ще успееш да я постигнеш. Че който и да е от нас ще успее.
Кимнах замислено, след което го попитах какво да направя, за да го убедя, че действително съм се присъединила към света на магьосниците.
— Не е необходимо да убеждаваш мен — отвърна той. — Трябва да убедиш духа. Трябва да затвориш вратата след себе си.
— Каква врата? — попитах аз.
— Тази, която все още държиш отворена. Вратата, която ще ти даде възможност да избягаш, ако нещата не се окажат по твой вкус или пък не оправдаят очакванията ти.
— Намекваш, че ще си тръгна ли? — попитах аз.
Той ме изгледа със загадъчно изражение на лицето, после сви рамене и едва доловимо изрече:
— Това е между теб и духа.
— Но, ако ти самият смяташ, че …
— Аз нищо не смятам — прекъсна ме той. — Ти дойде в този свят, както са дошли и всички останали. Не беше човешко дело. И няма да е човешко дело, ако ти или който и да е от останалите реши да си тръгне.
Гледах го объркана.
— Но ти положително ще се опиташ да … убедиш, ако аз… — запелтечих аз.
Той поклати глава преди да съм свършила да говоря.
— Аз няма да убеждавам нито теб, нито който и да е друг — рече той. — Решението ти няма да има никаква сила, ако се нуждаеш от подкрепа всеки път, когато се колебаеш или съмняваш.
— Но кой ще ми помогне? — попитах аз поразена.
— Аз. Аз съм твой слуга.
Той се усмихна, но не цинично, а плахо и мило.
— Но първо служа на духа — допълни той. — Воинът не е роб, а слуга на духа. Робите нямат избор, слугите имат. Техният избор е да служат безупречно.
— Помощта ми не е пресметната — продължи той. — Аз не мога да инвестирам в теб, както и ти, разбира се, не можеш да инвестираш нито в мен, нито в света на магьосниците. Това е основната характеристика на този свят: в него не се прави нищо, което може да бъде изтълкувано като полезно; позволени са само стратегически действия. На това ме научи нагуалът Хуан Матус и аз така живея: магьосникът прави това, което проповядва. Но същевременно нищо не се върши с практическа насоченост. Когато разбереш това и започнеш да го прилагаш, тогава ще си затворила вратата след себе си.
Настъпи дълго, бездиханно мълчание. Смених позата си върху леглото, на което седях. Мислите се рояха в съзнанието ми. Може би никой от магьосниците нямаше да ми повярва, но у мен действително беше настъпила промяна; промяна, която отначало беше почти недоловима. Аз я забелязах, защото тя беше свързана с най-трудното нещо, с което някои от нас, жените, се сблъскваме, а именно — ревността и необходимостта да знаеш.
Моите пристъпи на ревност бяха до голяма степен преструвка, не задължително съзнателна, но все пак имаше някаква доза позьорство в тях. Нещо в мен искаше да ревнува Изидоро Балтазар от всички други жени в живота му. В същото време обаче друга част от мен напълно съзнаваше, че животът на новия нагуал не е живот на обикновен човек, дори и на такъв с много жени. Нашата връзка, ако можеше да се нарече така, не се вместваше в никой от стандартните, познати модели на поведение между мъж и жена, независимо колко се мъчех да я вкарам в такъв модел. За да надделеят ревността и чувството на собственост, е необходимо огледало, не само собственото, но и това на партньора. А Изидоро Балтазар вече не отразяваше поривите, желанията и чувствата на мъж и човек.