Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
— Благодаря ти за предупреждението — сопвам се аз. — Когато се случи, ще ти позвъня, става ли? Хайде да оправим камъните. — Кимвам към торбата, но Джон не обръща внимание на подканата ми. Оставя торбата на пода и пристъпва към мен. В погледа му се крие нетърпение.
— Ти наистина ли не помниш нищичко?
— Не — отвръщам с досада. — За милионен път ти казвам, че не помня нищо.
Той е на няколко сантиметра от мен и не откъсва очи от лицето ми, сякаш търси нещо.
— Всичкото време, което прекарахме заедно, всичко, което си казахме… Трябва да има нещо, което да предизвика спомените ти. — Той потрива чело и се мръщи. — Слънчогледите напомнят ли ти нещо?
Макар да не искам, се опитвам да си припомня. Слънчогледи. Слънчогледи. Да не би веднъж да… Изплъзна ми се.
— Нищо — отвръщам аз. — Харесвам слънчогледите, но…
— Ами пържени картофки с горчица?
— Нямам представа за какво говориш. — Какви картофки? Каква горчица?
Той е толкова близо до мен, че усещам топлия му дъх. Очите му не се отделят от моите.
— А това означава ли нещо за теб? — премества ръце към лицето ми, притиска бузите ми и гали кожата ми с палци.
— Не — преглъщам аз.
— Ами това? — той се навежда и докосва с устни врата ми.
— Престани — протестирам немощно, но едва успявам да произнеса думите. Освен това не искам да престане. Дишам бързо и учестено. Забравям всичко друго. Искам да го целуна. Иска ми се да го целуна така, както никога не съм искала да целуна Ерик.
И в следващия момент се случва, устните му притискат до моите и цялото тяло ми подсказва, че така трябва. Ароматът му е точно какъвто трябва. Вкусът му е чудесен. Всяка тръпка е желана и добре дошла. Усещам как ме прегръща, наболата му брада, аз потъвам, ала е толкова хубаво, така и трябва да бъде…
— Джон? — Гласът на Ейва долита до нас и имам чувството, че някой ме е подложил на електрошокова терапия. Отдръпвам се рязко от Джон, препъвам се и изругавам.
— По дяволите!
— Шшш! — Той също е силно развълнуван. — Не мърдай. Здрасти, Ейва. Какво става?
Камъните. Точно така. Нали с това трябваше да се заемем? Грабвам торбата и започвам да вадя скалите и да ги пускам в аквариума бързо, сред водни пръски. Нещастните риби се лутат като полудели, но аз нямам избор.
— Всичко наред ли е? — наднича Ейва. — Ще доведа група гости да огледат…
— Няма проблем. Почти сме готови — уверява я Джон. Щом Ейва излиза, той затваря вратата с крак и се връща при мен.
— Лекси! — Притиска лицето ми с длани, все едно иска да ме погълне, да ме прегърне, а може би и двете. — Да знаеш само какво мъчение беше…
— Престани! — отдръпвам се аз, а умът ми се върти като калейдоскоп. — Аз съм омъжена! Не можем… Ти не трябва… — Ахвам и покривам устата си с ръка. — По дяволите. По дяволите!
Вече не гледам Джон. Не откъсвам очи от аквариума.
— Какво? — Джон проследява погледа ми. — Опа! Стана гаф.
Спокойствието в аквариума се е възцарило. Тропически риби плуват спокойно сред камъните освен една на синьо райе, която се носи най-отгоре.
— Убих рибата! — смея се, обзета от истеричен страх. — Сигурно съм я пернала с някоя от скалите.
— Сигурно — отвръща Джон и оглежда аквариума. — Добре попадение.
— Тя струва триста лири! Какво да правя? Гостите ще дойдат всеки момент!
— Много лош фън шуй — хили се Джон. — Добре, отивам да забавя малко Ейва. Ти я пусни в тоалетната и дръпни водата. — Той посяга към ръката ми и я стиска. — Не сме приключили. — Целува върховете на пръстите ми, след това излиза от стаята и ме оставя при аквариума. Мръщя се и бръквам в топлата вода, за да извадя мъртвата риба за опашката.
— Много се извинявам — прошепвам. Подлагам другата си ръка, за да не капе, и с бърза крачка се отправям към невероятната баня. Пускам злощастната риба в искрящо бялата тоалетна и търся къде да натисна. Няма къде. Тази тоалетна сигурно е от интелигентните.
— Пусни се, вода — нареждам на глас и размахвам ръце с надеждата да ме улови някой сензор. — Вода, пусни се!
Нищо не става.
— Вода! — командвам отчаяно. — Хайде, пусни се! — Само че тоалетната не реагира. Рибата се поклаща отгоре и синият й цвят се откроява на белия порцелан.
Не мога да повярвам. Ако нещо може да отврати клиента от луксозния апартамент, това е мъртва риба, пусната в тоалетната. Вадя телефона от джоба и търся „Контакти“, за да намеря номера на Джон. Има само Дж. Трябва да е той. Набирам и след миг той се обажда.
— Джон слуша.
— Рибата е в тоалетната. Не знам как да пусна водата.