Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
Най-сетне Скапаняка Дейв вдига поглед от специалитетите.
— Трябва ти сателитна навигация — заявява той с такъв глас, сякаш е Далай Лама, който дава напътствия на простолюдието от върха на някоя планина.
— Точно така! Именно?! — Накланям се доволна напред. — Чувствам се напълно изгубена. Ако успея да проследя пътеката, по която съм стигнала дотук, ако успея по някакъв начин да се върна назад…
Скапаняка Дейв кима мъдро.
— Да сключим сделка.
— Каква сделка? — недоумявам.
— Сделка за сателитната навигация. — Той потрива носа си. — В момента предлагаме страхотно намаление.
В този момент имам чувството, че ще избухна от яд и безсилие.
— Изобщо не ми трябва сателитна навигация — повишавам глас. — Това е метафора! Ме-та-фо-ра!
— Добре де, добре, разбрах — кима Скапаняка Дейв, сбръчкал чело, сякаш се опитва да проумее думите ми и мисли усилено над тях. — Това някаква вградена система ли е?
Направо невероятно! Наистина ли съм излизала с този нещастник?
— Точно така — отвръщам най-сетне. — На „Хонда“. Хайде да си поръчаме чеснов хляб.
Прибирам се вкъщи с намерението да разпитам Ерик какво знае за скъсването ми със Скапаняка Дейв. Не може да не сме обсъждали старите си връзки. Щом влизам в апартамента, усещам, че моментът изобщо не е подходящ. Той крачи нервно, говори по телефона и по всичко личи, че е подложен на стрес.
— Хайде, Лекси! — покрива телефона с ръка. — Ще закъснеем.
— За какво?
— Как за какво? — повтаря той и ме поглежда така, сякаш съм го попитала какво е гравитация. — За представянето!
По дяволите! Днес е партито по случай представянето на „Блу 42“. Как можах да забравя!
— Разбира се — отвръщам аз. — Отивам да се приготвя.
— Не трябва ли да си вдигнеш косата? — поглежда ме неодобрително той. — Така е прекалено непрофесионално.
— А, да, разбира се.
Напълно объркана, аз обличам черен копринен костюм, обувам най-високите си черни лачени обувки и прибирам косата си на кок. Слагам диаманти и се оглеждам.
Господи! Приличам на бабичка. Тъпа работа. Трябва ми… нещо по-различно. Вече нямам ли брошки? Нямам ли копринени цветя, шалове, лъскави щипки за коса? Нямам ли нищо цветно, което да освежи тоалета? Ровя трескаво из чекмеджетата, но не успявам да открия нищо освен сатенена бежова лента за коса. Браво. Това показва какъв ми е бил стилът.
— Готова ли си? — Ерик нахлува в стаята. — Изглеждаш супер. Тръгвай.
Мили боже! Никога досега не съм го виждала толкова напрегнат. Докато пътуваме, той не спира да говори по телефона, а когато най-сетне приключва, барабани с пръсти и гледа разсеяно навън.
— Сигурна съм, че ще мине чудесно — опитвам се да го окуража.
— Трябва — заявява той. — Това представяне ще донесе големите пари. Ултрабогатите ще са там, пресата. Целият град трябва да заговори за „Блу 42“.
Едва влизаме на оградения паркинг и аз ахвам. Пред входа горят факли. Нощното небе е озарено от лазерни светлини. За гостите е постлан червен килим, а фотографите дебнат отвън. Все едно че сме на филмова премиера.
— Ерик, наистина е невероятно — стискам ръката му. — Ще бъде невероятен триумф.
— Да се надяваме. — За пръв път Ерик ми отправя бърза напрегната усмивка. Шофьорът ми отваря вратата и аз грабвам чантата.
— А, Лекси — Ерик опипва джоба си. — Докато не съм забравил. Исках да ти дам това. — Той ми подава някакъв лист.
— Какво е това? — усмихвам се и отварям листа. След това усмивката ми угасва. Фактура. Най-отгоре е името на Ерик, но то е задраскано и е написано „«За сметка на Лекси Гардинър». Голям стъклен леопард, ръчна изработка — 1 бр. Сума — 3200 $.“
— Поръчах нов — обяснява Ерик. — Можеш да платиш, когато ти е удобно. Става и с чек, но и банков превод е добре…
Той дава фактурата на мен?
— Искаш да подменя леопарда ли? — усмихвам се насила, с надеждата той да каже, че се шегува. — С мои пари ли?
— Нали ти го счупи? — Ерик е крайно изненадан. — Проблем ли има?
— Не! Всичко е… наред — преглъщам. — Ще ти напиша чек. Веднага щом се върнем вкъщи.
— Не бързай — усмихва се Ерик и кима към шофьора, който продължава да държи вратата отворена. — Да вървим.
Добре съм, повтарям си аз. Съвсем справедливо е аз да платя. Очевидно така стоят нещата в брака ни.
Само че нещата в един брак не бива да са така.
Престани! Всичко е наред. Всичко е както трябва.
Натъпквам листа в чантата, усмихвам се на шофьора, слизам и тръгвам след Ерик по червения килим.
Четиринайсета глава
Мама му стара. На това му се вика лъскаво парти. Цялата сграда блести, отвсякъде се носи музика. Мезонетът е още по-впечатляващ от предишния път, навсякъде има цветя, сервитьори в черни фракове разнасят шампанско, за всички гости има пликове с подаръци. Ейва, Джон и още неколцина, които не познавам, са се събрали до прозореца и Ерик се насочва към тях.