Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
— Дадоха ми „Форд фокус“. — Той небрежно подръпва ръкави, за да видя копчетата за ръкавели. — Ползвам служебна кредитна карта „Амекс“. През зимата ходя на ски в базата на компанията.
— Браво! — Вече сме пред ресторанта, който се оказва приятно италианско заведение. Сядаме, аз подпирам лакти на масата и отпускам брадичка в ръце. Скапаняка Дейв ми се струва малко напрегнат, докато подмята ламинираното меню и непрекъснато поглежда телефона.
— Дейвид — започвам аз. — Нямам представа дали си получил съобщението ми. — Обясних защо искам да се видим.
— Секретарката ми каза, че си искала да поговорим за едно време — отвръща предпазливо той.
— Да. Работата е там, че претърпях катастрофа. Сега се опитвам да събера парчетата и да разбера какво се е случило, да поговорим за раздялата ни…
Скапаняка Дейв въздиша.
— Миличка, мислиш ли, че е разумно да ровим в миналото? И двамата казахме, каквото имахме да казваме още навремето…
— Какво по-точно?
— Нали знаеш… — Той се оглежда и подвиква на сервитьор, който минава наблизо: — Тук има ли кой да ни обслужи? Вино предлагате ли? Я една бутилка домашно червено, ако обичате.
— Но аз не помня. Нямам представа какво се е случило! — Навеждам се напред и се опитвам да привлека вниманието му. — Страдам от амнезия. Секретарката ти не ти ли предаде? Не помня нищо.
Скапаняка Дейв много бавно се обръща към мен и ме зяпва така, сякаш очаква да се разсмея на собствената си шега.
— Ти си с амнезия?
— Да! Бях в болница.
— Мама му стара! — Той клати глава, докато сервитьорът налива и го чака да опита. — Значи не помниш нищо.
— Нищичко от последните три години. Искам да разбера защо сме се разделили. Да не би да се е случило нещо… или просто връзката ни се е разпаднала… кажи?
Скапаняка Дейв не отговаря веднага. Наблюдава ме през очилата.
— Има ли нещо, което да помниш?
— Последният ми спомен е от вечерта преди погребение на татко. Бях в един клуб и ти бях бясна, защото не дойде… след това паднах по едни стълби, валеше… това е, друго не помня.
— Така, така — кима умислен той. — Помня онази вечер. Всъщност… тъкмо заради това се разделихме.
— Защо? — питам недоумяващо.
— Защото не дойдох. Ти ме заряза. Финито. — Той отпи глътка вино и въздиша облекчен.
— Наистина ли? Аз съм те зарязала?
— На следващата сутрин. Било ти писнало, така че всичко приключи. Разделихме се.
Мръщя се, докато се опитвам да си представя сцената.
— Много ли се карахме?
— Не бих казал — отвръща Скапаняка Дейв след кратко колебание. — Беше по-скоро разговор между зрели хора. И двамата бяхме на мнение, че е дошло време да сложим край. Ти каза, че може би правиш най-голямата грешка в живота си, но не можеш да овладееш ревността си и желанието си да ме контролираш.
— Така ли? — питам напълно неспособна да повярвам.
— Точно така. Предложих ти да дойда на погребението на баща ти, за подкрепа, но ти отказа, защото не можеше да ме търпиш. — Той отпива нова глътка. — Не съм се обидил. Отвърнах: „Лекси, винаги ще държа на теб. Твоите желания са закон за мен.“ Подарих ти роза и се целунахме за последно. След това си тръгнах. Беше красива сцена.
Оставям чашата и го поглеждам. Погледът му е открит и втренчен, също както в случаите, когато се опитва да преметне някой клиент и да го накара да приеме допълнителната застраховка.
— Това било значи — кимам аз.
— Дума по дума. — Той вдига менюто. — Какво ще кажеш да си разделим едно чесново хлебче?
Аз ли си въобразявам, или той изведнъж се развесели, когато разбра, че имам амнезия?
— Скапаняко Дейв… това ли се случи наистина? — Отправям му най-страшния си пронизващ поглед.
— Разбира се — отвръща той и се прави на засегнат. — И престани да ме наричаш Скапаняко Дейв.
— Извинявай — въздъхвам и започвам да разопаковам гризина. Може пък да ми казва истината. Ако не е точно истината, то със сигурност става въпрос за неговата версия за събитието. Може наистина да съм го зарязала. Спомням си, че наистина ми беше накипяло.
— Нещо друго случи ли се? — Счупвам гризината на две и отхапвам — Нещо друго помниш ли? Например как така изведнъж съм станала толкова амбициозна и съм тръгнала да гоня кариера? Защо съм се откъснала от приятелките си? Какво е станало?
— Знам ли? — Скапаняка Дейв разглежда специалитетите. — Какво ще кажеш да си поръчаме лазаня за двама?
— Наистина съм много объркана — потривам чело. — Все едно че някой ми е връчил карта и ми е оставил стрелки, които посочват „Ти си тук“. Искам да разбера как съм стигнала тук.