Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
— Кажете — започва той, — прегледахме ли списъка с гостите? Сали, списъкът с журналистите у теб ли е? Всичко ли е наред?
— Тук са. — Младо момиче бърза към него и едва не се препъва на високите си токчета. — Семейство Ван Гоугън пристигнаха по-рано и доведоха приятели. А сега пристигат други.
— Успех! — пожелава Ерик на целия екип. — Да продадем сградата.
В следващия момент влиза ново попълнение от снобски облечени гости и Ерик включва на пълни обороти чара си, води ги да се запознаят с Ейва, подава им шампанско и ги отвежда до прозореца, за да се насладят на гледката. Пристигат все нови и нови хора и скоро множеството жужи, разлиства брошури и се възхищава на водопада.
Джон е на десетина метра от мен, застанал е от лявата ми страна в тъмен костюм и намръщено разговаря със семейство Ван Гоугън. Все още не сме си казали и дума. Нямам никаква представа дали ме е забелязал. От време на време поглеждам към него, след това бързам да извърна поглед, тъй като стомахът ми се свива.
Все едно че отново съм на тринайсет и си падам по него. Макар целият апартамент да е пълен с народ, аз забелязвам единствено него. Знам къде е, знам какво прави, знам с кого разговаря. Поглеждам го отново и този път погледите ни се срещат. Бузите ми пламват, аз бързо се обръщам и отпивам глътка вино. Браво, Лекси! Това беше изключително дискретно.
Нарочно тръгвам надясно, за да се порадвам на гледката. Наблюдавам почти в транс как пристигат гостите, когато Ерик застава до мен.
— Лекси, мила — усмихва се недоволно той. — Много е неудобно да стоиш тук сама. Ела с мен.
Преди да успея да го спра, той ме повежда право към Джон, който разговаря с нова двойка сноби. Жената е в костюм с панталони на „Диор“, яркочервена коса и прекалено плътен молив за устни. Тя оголва порцелановите си зъби, сивокосият й съпруг измучава, докато стиска рамото й.
— Позволете ми да ви представя съпругата си Лекси — грейва Ерик. — Една от най-големите почитателки на… — знам, че ще го каже и се напрягам — еднообемните пространства!
Ако чуя за това еднообемно пространство още веднъж, ще се застрелям.
— Здрасти, Лекси! — Джон среща погледа ми, а Ерик отново се упътва нанякъде. — Как си?
— Благодаря, Джон, добре. — Опитвам се да изглеждам спокойна, да се престоря, че той е като всеки друг от присъстващите на партито, че не съм го следила с поглед още откакто пристигнахме. — Харесва ли ви… мезонетът? — обръщам се към жената с костюма на „Диор“.
Двамата се споглеждат притеснени.
— Има нещо, което ни притеснява — отвръща мъжът с европейски акцент, който не мога да определя от коя страна е. — Пространството. Не съм сигурен дали е достатъчно просторно.
Не мога да повярвам. Че тук е значително по-просторно от самолетен хангар. Как е възможно да се колебае дали е достатъчно просторно?
— Според нас апартамент от хиляда и петстотин квадрата е доста просторен — отвръща Джон. — Но ако сте преценили, че ви трябва повече място, можете да съберете два или три апартамента.
— Другият ни проблем е дизайнът — отвръща мъжът.
— Дизайнът ли? — повтаря любезно Джон. — Какво не е наред с дизайна?
— У дома имаме аксесоари от злато — обяснява мъжът. — Златни картини. Златни лампи. Златни… — Той не се сеща какво друго да посочи.
— Килими и дръжки на вратите — добавя жената и р-то й прозвучава остро. — Златни дръжки на вратите.
Мъжът сочи брошурата.
— Тук сте сложили прекалено много сребро. Хром.
— Ясно — кима слисаният Джон. — Очевидно мезонетът може да бъде променен така, че да отговаря на вкуса ви. Можем да покрием камината със златен обков.
— Камина със златен обков ли? — промълвява жената. — Това няма ли да бъде… малко прекалено?
— Нима съществува понятието прекалено много злато? — отвръща приятелски Джон. — Можем да добавим и златни лампи. А пък Лекси ще ви помогне със златния килим. Нали, Лекси?
— Разбира се — кимам любезно и отчаяно се опитвам да не се изкискам.
— Добре. Ще размислим. — Двойката ни оставя и заговарят на език, който ми е непознат. Джон надига чашата си.
— Не било достатъчно просторно. Мили боже! Десет от апартаментите ни в Риджуей ще се съберат в този.
— Какво е Риджуей?
— Проект с апартаменти на достъпни цени. — Той забелязва недоумяващия ми поглед. — Можем да построим чудовище като това, само ако пускаме и апартаменти на достъпни цени.