Кристалният отломък

Акар Кесел седеше на кристалния си трон в Огледалната стая в третото ниво на Кришал Тирит и се взираше в тъмното огледало пред себе си. Пръстите му нетърпеливо потропваха по облегалката на стола. Едноустият отдавна трябваше да му е докладвал какво става с подкрепленията, които бяха потеглили към пещерата. Последния път го бяха извикали доста подозрително и никой не се бе показал от другата страна, за да му отговори. А сега в огледалото имаше единствено мрак, през който погледът на магьосника не можеше да проникне.

Ако огледалото се бе счупило, Кесел щеше да го усети по промяната в това, което виждаше. Ала това бе нещо друго, по-загадъчно, нещо, което спираше погледа му и той не можеше да види какво става в пещерата. Това го притесняваше, дори плашеше — може би го бяха измамили или пък разкрили? Пръстите му все така потропваха нервно.

— Може би е време да вземеш решение… — обади се Ерту от обичайното си място до трона на магьосника.

— Още не сме достатъчно силни — отвърна Кесел. — Много гоблинови племена и едно голямо семейство великани още не са дошли. А и варварите не са готови.

— Войските жадуват кръв — настоя демонът. — Започват да се бият помежду си… току-виж войската ти се разпаднала, преди да си започнал войната!

Кесел бе съгласен, че да се държат толкова много гоблинови племена на едно място бе опасно и прекалено рисковано. Може би наистина щеше да бъде по-добре да тръгнат на война още сега. Ала магьосникът искаше да бъде сигурен. Искаше войската му да бъде колкото се може по-силна.

— Къде е Едноустият? — изстена Кесел. — Защо не ми отговаря?

— С какви приготовления са се заели човеците? — рязко запита Ерту, ала Кесел не го слушаше.

Магьосникът избърса потта, която се стичаше по лицето му. Може би кристалът и демонът все пак бяха прави, може би наистина трябваше да изпрати по-незабележимите хора на Хийфстааг да подготвят пещерата. Какво ли ще си помислят рибарите, като видят толкова много и различни чудовища да се навъртат из земите им? Какво ли подозираха вече?

Ерту забеляза притеснението на Кесел и се изпълни с мрачно задоволство.

Демонът и Креншинибон отдавна подтикваха магьосника към действие, още откакто Едноустият бе спрял да отговаря на повикванията. Ала страхливият Кесел искаше нови и нови доказателства, че силата на войската му ще бъде достатъчна и продължаваше да отлага войната.

— Да отида ли при бойците? — попита Ерту, уверен, че със съпротивата на Кесел най-сетне бе свършено.

— Изпрати вестоносци до варварите и до племената, които още не са се присъединили към нас! — нареди магьосникът. — Кажи им, че да се бият рамо до рамо с нас, означава да споделят и плячката от победата. Ала тези, които не тръгнат с нас, ще бъдат погубени! Утре тръгваме!

Без да се бави, демонът изскочи от стаята и скоро из огромния лагер се разнесоха победоносните възгласи на воините му — войната най-сетне започваше! Възторжени, гоблините и великаните тичаха насам-натам, събаряха палатките и събираха нещата си. Бяха чакали този момент седмици наред и сега не искаха да губят нито миг.

Още същата нощ войската на Акар Кесел вдигна лагера си и пое дългия си поход към Десетте града.

Далеч от тях, в опустошената пещера на вербезите, огледалото стоеше непокътнато, все така покрито с дебелото одеяло, което Дризт До’Урден бе хвърлил върху него.