![Полунощ [calibre 1.6.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/1/polunoshch-calibre-1-6-0-download.jpg)
Электронная книга - «Полунощ [calibre 1.6.0]». Краткое содержание книги:
Рита избърса очи. Рита Мей, те ще ми вземат бебето. Какво бе направила с малкото парченце от бялата картичка с думата: «Таламаска»? Вероятно беше някъде тук, в молитвеника. Тя никога не изхвърляше нищо. Може би трябваше да поговори с тази жена, просто да я попита как да се свърже с дъщерята на Деидре. Може би някой ден това момиче трябва да узнае онова, което Рита Мей имаше да му каже. Но какво право имаше да се бърка? Ако Деидре си отидеше преди нея и Рита видеше онази жена отново, тогава щеше да я попита. Нищо нямаше да я спре.
Тя бе на път да се разплаче и, представете си, всички тези хора щяха да си помислят, че плаче за старата госпожица Нанси. Голям смях. Обърна се, опита се да скрие лицето си и тогава видя англичанина. Взираше се в нея. Имаше много странно изражение, като че се притесняваше, че тя ще заплаче, и тогава тя наистина заплака и му махна с ръка, като да каже - всичко е наред. Но той все пак се приближи.
Предложи и? ръка, както бе сторил преди малко, отведе я малко настрани - там имаше една малка пейка и Рита седна. После вдигна поглед, можеше да се закълне, че госпожица Карл се взира в нея и в англичанина, но госпожица Карл бе много далече, а и слънцето се отразяваше в очилата и?. Вероятно изобщо не ги виждаше.
И тогава англичанинът и? подаде малка бяла картичка и и? каза, че би искал да поговори с нея. «За какво», зачуди се тя, но все пак пое картичката и я сложи в джоба си.
Беше късно вечерта, когато извади картичката. Търсеше молитвената карта от погребението. И тогава я видя, малката бяла картичка със същите онези имена, след всичките тези години - Таламаска и Аарън Лайтнър.
За миг Рита Мей реши, че сигурно ще припадне. Може би беше направила голяма грешка. Тя затърси из молитвеника си старата картичка или каквото бе останало от нея. Беше сигурна, имената бяха същите, и на тази, новата, англичанинът бе написал с мастило името на хотел «Монтлеон» в центъра и номера на стаята си.
Късно през нощта Рита говори с Джери. Той седеше в кухнята и пиеше.
- Рита Мей, не можеш да говориш с този човек. Не можеш да му разкажеш каквото и да било за това семейство.
- Но, Джери, трябва да му кажа какво се случи, трябва да му кажа, че Деидре се опитваше да се свърже с него.
- Но оттогава минаха години. Онова дете е пораснало. Вече е лекар, знаеш ли? Ще стане хирург, така чух.
- Не ми пука, Джери. - Рита Мей се разплака, но дори през сълзи вършеше нещо странно. Взираше се в картичката и запомняше написаното на нея. Запомняше номера на стаята в хотела. Запомняше телефонния номер в Лондон.
И точно както и предполагаше, Джери внезапно дръпна картичката и я пъхна в джоба на ризата си. Рита не каза и дума. Просто продължи да плаче. Джери беше най-милият човек на света, но никога нямаше да разбере.
- Беше много мило, че отиде на погребението, скъпа - каза той.
Рита вече не спомена мъжа. Не искаше да се кара с Джери. Е, поне за момента още не беше решила какво да стори.
- Но какво знае онова момиче в Калифорния за майка си? - попита Рита. - Дали изобщо знае, че Деидре не искаше да я дава?
- Ще трябва да престанеш с това, скъпа.
В живота на Рита никога не бе имало момент като онзи, преди много години, в градината на монахините, когато чу Деидре и онзи мъж, когато чу двама души да говорят по този начин за любов. Здрач. Рита бе разказвала на Джери за това, но никой не разбираше. Човек трябваше да е бил там, да е усетил аромата на лилиите и да е видял небето - приличаше на синьо стъкло през клоните на дърветата.
А като си помислеше за онова момиче някъде там, което може би изобщо не знаеше каква е истинската му майка…
Джери поклати глава. Напълни чашата си с бърбън и изпи половината.
- Скъпа, ако само знаеше онова, което аз знам за тези хора.
Джери бе изпил твърде много бърбън. Рита виждаше това. Джери не беше клюкар. Един добър погребален агент не би могъл да е клюкар. Но сега той започна да говори и Рита не го спря.
- Скъпа - започна той, - Деидре никога не е имала шанс в това семейство. Може да се каже, че е прокълната още от раждането си. Така казваше татко.
Джери бил още в началното училище, когато майката на Деидре, Анта, умряла - паднала от таванския прозорец на онази къща. Черепът и? се разбил на плочите на вътрешния двор. Тогава Деидре била бебе, както и Рита Мей, разбира се. Но Джери вече работел с баща си.