Слуга на Империята

— За надзирателя ми се оказа, че си прав. Наказан беше за кражбите си, но колкото до шпионирането, тези имения са мои и какво става в тях определено е моя работа. Не е шпиониране да надзираваш дейностите в именията си. — Замълча, после каза по-кротко: — Този разговор не започна както предвиждах.

— Очакваше да се върна при теб с целувки, след като ме отпрати така? След като месеци кършех гръб, за да построя оградите ти, под смъртната заплаха за хора, чието единствено престъпление е, че страдат от горещина и недохранване? — Кевин каза още нещо на мидкемийски, този път кратко и по същество. — Може да съм принуден да служа като твой роб, но това не ме прави безмозъчна кукла.

Мара отново настръхна, овладя се, а след това вдигна ръце, също като Кевин преди малко.

— Възнамерявах да те похваля за ефикасната работа на екипа ти. Методите ти може да са необичайни, дори груби по нашите стандарти, но имаш резултати.

Кевин я изгледа остро, присвил устни в тънка резка.

— Не мога да повярвам, че след като толкова дълго мълча, сега ме повика чак тук само за да ме потупаш по главичката.

Мара се обърка. Защо го беше повикала да се върне, наистина? Забравила ли беше колко смущаващ може да е с неговите дръзки варварщини и своеволие? Усещаше гнева му и безсилното му негодувание. Потисна ярките спомени, свързани с него, и се опита да се дистанцира — от присъствието му, както и от плашещия хаос, който всяваше в сърцето и ума й.

— Не. Не те повиках тук за похвали. Тук си, защото… — Огледа се, посегна и взе друга табличка, тази, която всъщност бе отприщила гнева й. — Заради коловете за огради.

Кевин завъртя очи и стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Като ще строя ограда, няма да го правя с гнили колове, които ще паднат във влажния сезон толкова сигурно, колкото че има мухи в полята. А после да седя тук и да ме назидават за мърлявата ми „варварска“ работа. Да не говорим, че следващата година ще ме пратят да поправям падналата ограда.

— Какво ще правиш следващата година не е твоя грижа. — Мара помаха с табличката пред лицето си като с ветрило. Колкото и да се опитваше, изглежда, не можеше да овладее този разговор. — Но да вземеш търговеца, който ни продава коловете, и да го вържеш с главата надолу над реката е недопустимо.

Кевин скръсти ръце на гърдите си и я погледна самодоволно.

— О? Мислех, че е съвсем справедливо. Ако колът издържи, търговецът остава сух. Ако дървото е гнило, се намокря. Другия път, като го издърпаме от водата, да мисли добре дали ще ни продава лош материал.

— Посрами името ми! — прекъсна го Мара. — Човекът, когото си намокрил, е от известна гилдия и от почтено семейство, макар и да не са благородници. Джикан трябваше да плати значително обезщетение, за да поправи щетите, нанесени на достойнството му.

Кевин скочи на крака с внезапната си дивашка гъвкавост, която винаги стъписваше Мара.

— Ето, това е, което не разбирам у вас, цураните — извика и размаха обвинително пръст. — Ти очевидно си цивилизована и образована и посредниците, които държиш на служба, не са глупави. Но този проклет кодекс на честта, който имате, ме побърква. Режете пръстите на краката си напук на стъпалата, държите лъжливи, мързеливи или просто некадърни хора на властови позиции само защото случайно са се родили в почтен дом, докато по-добри се похабяват в черна работа с ниска отплата. — Обърна се рязко към Мара. — Нищо чудно, че баща ти и брат ти са убити! Ако хората ви разсъждаваха логично, вместо със заплетени понятия за дълг и традиция, обичаните от теб щяха все още да са живи.