Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
— Не казвам нито че съм го сторил, нито че не съм — отвърна оня бавно и някак замислено.
Пърси Мън направи още няколко крачки и като издаде леко глава напред, се взря в мъжа, който стоеше в центъра на стесняващия се полукръг.
— Направил си го, и още как! — процеди през зъби Мън. — Положи клетва, а след това я престъпи! Щеше да ни продадеш, Тривелиън. Прав ли съм?
Другият не отговори. В момента като че ли се взираше през голото пространство към тъмната гора. Мън направи още една крачка към него. Сега в ръката си държеше револвер и го усещаше — студен и чужд.
— Да, прав съм — продължи той. — А вчера следобед пак си ходил при Соръл и си го заплашвал. Изгонил те е, а ти си го ударил. След това си се обадил на някакъв помощник-шериф и си се опитал да се споразумееш с него да предадеш Соръл, но без да свидетелстваш. Така ли е, Тривелиън? — и направи още една крачка напред.
— Няма да ме уплашите! Никой от вас не може да ме уплаши! Никой, ясно ли ви е? — изкрещя оня.
— Вярно ли е, те питам?
— Хайде, бийте ме! Какво чакате? — озъби се в отговор Тривелиън.
— Вярно ли е, питам? — повтори Мън и си помисли: Аз разговарям с него, а докато приказваме, няма да го направим. Поне аз няма да го направя и точно затова и му говоря. А защо просто не вземем да приключим!?
Озърна се към останалите. Виждаше револверите, но маските скриваха лицата им от погледа му. Стори му се, че живи и истински са единствено ръцете, стискащи оръжието, а не тези досущ еднакви забулени лица. В същия миг маската започна да го стяга. Прикритието й му се стори непоносимо, защото го откъсваше от всичко и от всички. От целия свят! Бавно вдигна лявата си ръка и я смъкна рязко от лицето си, сякаш го душеше, направи голяма крачка към Тривелиън и отмятайки глава, извика:
— Тривелиън!
Устните на оня помръднаха, но звук не излезе. След известно време промълви:
— Знаех, че си ти.
— Тривелиън! — извика отново Мън и през ума му мина, че онези сигурно едва се сдържаха да не повърнат под маските, че ги беше страх и се задушаваха.
Пое дълбоко и жадно дъх, подобно на плувец, изскочил на повърхността със свистящи дробове и сърце, което още малко и ще се пръсне.
— И ти си убил онзи човек! Така ли е, отговори ми!
Приближи се още повече и едва не се блъсна в него, но Тривелиън отстъпи, вдигнал ръка, за да се защити. Револверът изтрещя, Мън се отдръпна, забелязвайки и на слабата светлина как присвитите очи на другия изведнъж се разшириха.
Вторият изстрел отекна като закъсняло ехо. Мън не разбра кой беше стрелял. Тривелиън се олюля и тъжно, по женски, скръсти смирено ръце на гърдите си.
Последва залп.
Тривелиън политна и падна в каменоломната.
Не се чу дори звук. Пространството отпред бе празно. Даже тревата не беше отъпкана. Сякаш нищо не се бе случило. Въздухът се изпълни с мирис на барут — остър и пречистващ като дезинфектант.
Мъжете отпуснаха ръце.
— Падна — обади се тихичко някой, като че ли току-що беше станал свидетел на злополука.
Всички стаяха като вкаменени.
— Я някой да види — предложи друг.
„Аз ще видя“ — понечи да каже Пърси Мън, но не можа. Един от мъжете се приближи предпазливо до ръба, погледна, отстъпи назад и съобщи:
— Във водата е.
— От тази страна е дълбоко — отбеляза втори.
После отиде да погледне и трети. Когато се върна, не каза нищо. Качиха се на конете и бавно поеха през голото пространство. Облаците почти се бяха разсеяли и над тях се белееше небето. Краката на конете потъваха в натежалата от росата трева и буренак. Във въздуха се носеше свистящ звук, като че ли шумолеше коприна. Седлата поскърцваха, насекомите тихичко жужаха и всичко беше до болка познато.
Но дали аз го улучих? — мислеше си Пърси Мън.
Един смъкна маската и съвсем естествено, сякаш беше носна кърпа, я тикна в джоба си. Мън се вторачи в лицето му. Останалите също свалиха маските. Погледна и тях. Уж бяха същите, а му се сториха някак други. Приличаха на лица, които срещаш, завръщайки се в местата на детството си; на лица, които все още можеш да разпознаеш, ала само като поразително, обидно променени.
Мън яздеше начело, а останалите се точеха в колона зад него по обраслите с трева коловози. Той сякаш усещаше прикованите в гърба му очи — притискащи, смазващи, тегнещи върху му като канара. Прииска му се да пришпори кобилата и да препусне по дългия тъмен коридор между дърветата, оставяйки ги зяпнали от удивление зад себе си, но се овладя. И сякаш едва сега разбрал, че трябва да бъде предпазлив и хитър, се опита да не се вслушва в приглушения звук от движението им. Впери очи натам, където черните силуети на дървесата от двете страни на пътя се сливаха с небето, опитвайки се да не обръща внимание на другите, а да насочи съзнанието си към пълната празнота, към самотата, която му се струваше, че трябва да изпитва.