Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
— Хайде, хайде! — прекъсна го Тривелиън и обърна все така присвитите си очи към него. — Какви приятели могат да ми бъдат те, щом пръста си не са помръднали за мен? Нищо не им дължа! Никому нищо не дължа!
— Знай обаче, че сега могат да направят нещо, което никак няма да ти се хареса! Не казвам, че ще го направят, ала хубаво ме чуй: Най-добре ще е да се махнеш, и то веднага! Не утре, а още днес! Ето! — Мън измъкна от джоба си портфейла и извади две банкноти, едната от десет, а другата от пет долара. — Вземи това и се махай! Незабавно!
Тривелиън погледна банкнотите, но лицето му остана все тъй безизразно.
— Махай се! И върви дотогава, докато ти стигнат парите! Пиши ми къде се намираш и ще ти съобщя кога можеш да се върнеш! — Дордето побутваше парите към якия мъжага, почти докосвайки прогизналата му от пот синя риза, гласът на Мън се сниши и стана някак припрян: — Ще се погрижа както и по-рано тютюнът ти да бъде обран и изсушен. Ще…
— За нищо не става той — подсмихна се Тривелиън.
— И все пак ще се погрижа! — и отново му тикна в лицето парите, но оня бавно поклати глава:
— Казах ти, за нищо не става! Нека изгние на полето. Пука ми на мен, ама няма да напусна, тъй да знаеш! Никой не може да ме изгони оттук!
— Глупак! — Мън смачка парите в ръка и гласът му прогърмя: — Глупак! Махай се, ти казвам! Веднага, защото и представа нямаш какво може да ти се случи!
Тривелиън старателно се изхрачи и извърна очи.
— Точно туй се канех да направя! — рече той. — Да пипна паричките на оня мръсник, а после да се махна. Щях да се запилея някъде из Оклахома и да започна отначало. Разправят, че там човек можел да започне отначало… — и замълча, унесен сякаш в дълбок размисъл.
— Незабавно тръгвай! — настоя отново Пърси Мън.
— Не, не сега! Никой не може да ми каже кога да се махна! Никой, та дори и ти!
— Не си въобразявай, че ми правиш услуга! Може би наистина трябваше да те оставя да си трошиш главата. Нямам никакви претенции към теб! Претенции имаш ти, защото веднъж вече се оказах достатъчно глупав, за да те отърва от въжето.
— Не съм те молил — изръмжа Тривелиън.
— Не ти, жена ти ме помоли!
— Ни съм го искал, ни съм знаел, че го е сторила! Скимнало ти е, отървал си ме. В живота си никого не съм молил! Направил си го, защото така си искал.
— Ще ми се да не бях го правил! — натърти Мън.
— Пак щях да се измъкна — сви рамене оня.
Тривелиън, не ти ли е ясно, че въжето не ти мърдаше! Много добре знаеш, че щяха да те обесят. На шията щяха да ти го метнат, Тривелиън! — и като събра палци и показалци в кръг, тикна ги под носа му и залюля ръце.
Банкнотите паднаха на земята между тях.
— Щях да се измъкна! — упорствуваше Тривелиън.
— Това сега няма никакво значение — продължи Мън, отпусна ръце и като забоде десния си показалец в пропитата от пот синя риза пред себе си, добави: — Единственото, което има значение, е да се пръждосаш оттук! Казвам ти го, защото веднъж вече ти спасих живота, само затова ти го казвам и не се шегувам! — Той се приближи до Тривелиън толкова плътно, че помежду им едва ли имаше и осем инча разстояние, погледна го право в очите и кресна: — Тръгвай!
— Няма! — отсече оня.
Мън отстъпи рязко, сякаш го бяха ударили през лицето.
— Тъй да бъде! — рече и като снижи глас, добави: — Тъй да бъде, глупако нещастен!
— Досега още никой не е успял да ме сплаши! — заяви Тривелиън.
Пърси Мън изпитателно се вгледа в него и удари длани една о друга. Разнесе се сух тъп звук. Нейде в храстите някакво насекомо изскрибуца веднъж, после повтори. Той врътна пети в спечената пръст и без да се озърне назад, направи три крачки по посока на къщата.
— Хей! — провикна се Тривелиън.
Обърна се.
— Забрави си парите! — рече оня и с безразличие погледна търкалящите се в краката му банкноти.
— Ще ти потрябват — отвърна Мън и продължи.
— Нека изгният тогава — процеди през зъби Тривелиън.
След като зави зад ъгъла на къщата, Мън отново чу ударите на брадвата. Прекоси бързо двора и се метна на коня. Жената продължаваше да стои на прага, но той извърна очи и тя нищо не каза. Докато обръщаше кобилата, с крайчеца на окото мярна проблясъка на лъч върху острието на брадвата.
Яздеше по тясната, обградена от храсти пътека, която извеждаше на главния път. Отдясно зърна тютюневата нива. Тютюнът на Тривелиън. Стеблата му бяха залинели и повехнали, а изгорелите листа клюмаха. Не стърчаха наперено встрани, а висяха, сякаш жилките им отдавна бяха изгубили силата и устойчивостта си. Пръстта на лехите, а и на пътеките между тях бе суха, спечена и напукана. Имаше сивкав цвят.