Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
Но дали аз, запита се той, дали аз го улучих? Ала мисълта само проблесна в съзнанието му като нещо видяно с крайчеца на окото и той я отхвърли, откривайки самодоволно колко лесно, колко изненадващо лесно може да го стори, стига да съсредоточи цялото си внимание натам, където черните върхари се сбираха в едно. А и тя всъщност не беше толкова важна. Изведнъж почувства почти облекчение и радост. Сега най-важното бе да прикове поглед напред в точката високо горе и да не я изпуска от очи. Да, това беше най-важното!
Малко преди кръстопътя, след като тревясалите коловози се вляха в главния път, Мън отби кобилата встрани и изчака останалите да се изравнят с него.
— Лека нощ — рече той и гласът му отекна глухо като грак дори в собствените му уши, сякаш глас на панаирджийска кукла.
— Защо не дойдеш да преспиш у нас? — предложи му Уингард.
— Не — отказа Мън. — Ако мина напряко, излизам на пътя за в къщи.
Другите продължиха. Той ги наблюдаваше как се отдалечават, а силуетите им се размиват в безформени сенки и макар преди миг самотата да му се струваше примамлива и желана, сега, след като вече ги нямаше, го обзе внезапно и мазохистично отчаяние.
Подкара в тръс, отдавайки се изцяло на ритъма на движението, на успокояващия тропот на копитата и поскърцването на кожената сбруя, на тъй чуждата и в същото време позната близост на потъналия в мрак пейзаж. Всичко това бе неотделима част от мига, в който той съществуваше, миг, който нямаше каквато и да било връзка нито с миналото, нито с бъдещето. Опита се да се потопи в него, помъчи се да избяга от времето, като му се обрече изцяло. Чувстваше се като човек, който насън върви с лекота по въже, изненадан, че това, което наяве му се е струвало невъзможно, сега се оказва толкова лесно, но едновременно осъзнаващ, че само една погрешна стъпка, една мигновена загуба на равновесие и ще полети надолу. За него настоящият сляп миг беше досущ като това въже.
Но докато пътуваше, отдал се напълно на момента, доволен и в същото време изненадан, че в крайна сметка не е никак трудно да приемеш едно такова определение за живота, започна все по-осезателно да изпитва чисто физическо неразположение. Почувства се като човек, който мисли, че е надвил болестта и се връща към всекидневието, но с удивление открива, че тя все още сковава цялото му тяло. Не беше заради случилото се. Съзнанието му машинално отхвърли тази вероятност, отрече я. Но неразположението му се засили. Това, което разумът отказа да приеме, намери уязвимо място — стомаха му. Лошо ми е, просто малко ми е лошо, рече си той, но гаденето се надигна като утайка в разклатен съд.
Накрая слезе от коня и повърна в крайпътната трева.
Хвана се за стремето и изчака да дойде на себе си. Когато стигна до потока, който пресичаше пътя под малкия дъсчен мост, отново спря. По брега нагъсто растяха дървета и тревата, в която коленичи, беше мека. Потопи ръце в ледената вода, като намокри и ръкавите. Загреба с шепи и си оплакна устата, после отпи. Наведе лице и го разтърка под водата, притискайки ръце към очите си. Усетил студа й, изведнъж се замисли как ли се е чувствало лицето на Тривелиън във вира? Там, в каменоломната. Оня каза, че бил паднал във водата. Скочи толкова рязко, че се олюля. Вторачи се в течащата вода. Изглеждаше черна под ниско сведените дървета. Човек ляга във водата, тя го покрива, прониква го и тогава самият той става частица от нея. Водата, която току-що жадно беше изпил, бе студена и блудкава. Отново му се повдигна, но този път се овладя.
Изведнъж ядно заби пестник в дланта на другата си ръка и възкликна:
— Глупак! Проклет глупак! Жалък и проклет глупак!
Поолекна му и продължи пътя си. Всичко му се струваше толкова познато, сякаш вече го бе преживял. Както и преди впери поглед в онази, далечната точка и като че ли изоставил тялото си, устреми се към нея с цялото си същество. Така бе погълнат от това усещане, че когато приближи дома си и съзря слаба светлинка в един от прозорците на долния етаж, дори не се учуди. Видя я, прие я и — толкоз!
Отиде право в конюшнята и разседла кобилата. Тъй като имаше ключ само за главния вход, но не и за другия, върна се през двора по кленовата алея. Под стъпките му прошумяха няколко рано окапали листа.