Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
— Инат земя! — изрече гласно Мън. — Инат земя!
Гледайки тази зле стопанисвана нива, хилавите жалки растения и изгарящото ги с огнения си език слънце, почувства ако не ненавист към Тривелиън, то поне нещо много близко до нея. Подобно усещане досега не бе изпитвал.
Продължи надолу по пътя. Отмина кедровата горичка и храсталака. Макар да не си признаваше и да се мъчеше да прогони спомена, знаеше много добре, че бе тръгнал към дома на Тривелиън с ясното намерение да го по пита той ли е убил Дъфи. Искаше да му каже: „Ти си го убил, Тривелиън! Отговори ми, така ли е?“ Но не го стори.
Каза нещо друго, защото го беше страх. Ала не от Тривелиън!
Ако се изключеше жегата, а сега бе дори прохладно, защото наближаваше краят на август, човек би рекъл, че това е същата онази нощ, когато преди около година яздеше пак оттук с двамината помощник-шерифи. Пътят е същият, помисли си той, аз съм същият и правя все същото, ала времето не е същото и онова, което правя, е друго. Но наистина ли е друго или само е изминало време? Тогава дойдох тук, за да намеря ножа, а сегашното ми идване е може би част от тази именно постъпка, неин завършек, осъществяване на една-единствена мисъл, на същото намерение или порив на волята.
Мъжете яздеха след него в колона по едни. Освен лекия шепот на копитата в праха и глухото, макар и рядко издрънчаване на подкова о камък, дълго време не се чуваше друг звук. Никой не обелваше дума.
А дали, макар и друго, помисли си той, не е все пак частица от същото действие, удовлетворяващо една-едничка волева потребност? Не обаче и на неговата воля. Не само и единствено на нея! Това, което правя сега, не е подвластно на волята, нито на моята, нито на нечия друга, тъй като в спомена няма воля, той е сам по себе си завършен и от един момент нататък е извън времето. Защото докато се поклащаше в седлото и предъвкваше спомена за онази нощ, той дори и сега се почувства откъснат от настоящето, като че ли то протичаше единствено в паметта му.
Същото изпита и при тегленето на жребия, когато посегна към шапката, напипа един от жълъдите, извади го, разтвори пръсти и видя, че е жълт. Мистър Бърдън беше казал.
— Ако ще го правим, да приключваме по-бързо!
Излезе от училището и на светлината на кибритена клечка заопипва земята в двора под дъба. Сетне се върна при останалите, които мълчаливо го чакаха, и заяви:
Ето един по-жълт. Можем и с него да теглим жребий.
Нека всички го огледат добре, та после да нямаме разправии! — предупреди Силс.
— Или поне не много! — подхвърли доктор Макдоналд с усмивка.
Жълтия жълъд изтегли Мън.
— Е, това е — промълви той, докато го оглеждаше.
Когато вдигна очи, видя, че погледите на всички са вперени в лицето му, издигайки сякаш стена между него и останалите.
Отпреде му застана доктор Макдоналд.
— Ще дойда с вас — заяви той.
— Не е необходимо — отвърна Мън.
— Може и да не е, но не обичам да бягам от отговорност!
— Не — отсече Мън, продължавайки да върти малкия жълъд между пръстите си.
Докторът понечи да каже още нещо, но премълча, обърна се и се отдалечи.
Пърси Мън пусна жълъда в джоба си.
Той и сега беше у него. Пак бе облякъл старото черно палто, което носеше и предната нощ, в училището на Грейсъновия кръстопът. Пъхна ръка в джоба и напипа малката, гладка, яйцевидна топчица.
Когато свърнаха от главния път и поеха по пътеката, някой попита:
— Не е ли по-добре да оставим конете тук?
— Не — отвърна Мън спокойно.
Нейде излая куче, след туй повтори, но вече по-близо, после изведнъж се появи насред пътеката, спря се и отново излая. Силуетът му едва се различаваше в мрака.
— Ама че гадина! — изруга един от мъжете.
Трима слязоха от конете, подадоха юздите им на другарите си и заопипваха земята край пътеката. Кучето продължаваше да джафка. Някой драсна кибрит.
— Загаси го! — заповяда Мън.
Пламъчето тутакси изчезна.
Единият от спешените конници се изправи и бавно запристъпва към кучето. Другите чакаха. Държеше в ръка къса, досущ като палка сопа. Кучето пролая два пъти, завъртя се около него, приближи го и отново отскочи встрани. Оня се спря и замръзна неподвижно. Палката спокойно висеше покрай крака му. Песът отново се втурна напред. Мъжът се стрелна, палката изсвистя и миг преди да отекне тежкият тъп удар на дърво върху плът, двете фигури сякаш се разтопиха в мрака. Когато мъжът отскочи назад, кучето се опита да се надигне, размахвайки конвулсивно крака, но не успя. При удара дори не беше гъкнало, но сега скимтенето му много приличаше на човешки стон.