Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
Едва когато отвори вратата и застана на прага, все още с ключа в ръка, най-сетне осъзна какво означава тази светлина, която виждаше да се процежда в коридора от полуоткрехнатата врата вляво. Беше казал на Мей, че вероятно ще се върне много късно, че не е изключено и да не се прибере, та затова да повика Роузи да спи при нея. Внимателно затвори външната врата зад себе си.
— Пърс? — чу името си той. Беше гласът на Мей.
Застина с ръка на дръжката. Тогава тя излезе в коридора и дребничката й фигура се очерта в бледата светлина, идваща от стаята зад нея.
— Пърс — повтори Мей.
Опита се да й каже нещо, но от устата му не се отрони звук. Гърлото му бе пресъхнало и свито.
— Какво има, Пърс? — повиши тя тон и го погледна право в очите.
— Нищо — успя да промълви Мън и пристъпи към нея.
— Но, Пърс…
Той я гледаше, без да знае какво да й каже.
— Има, Пърс! — и тя отстъпи, все така пронизвайки го с поглед.
Без да се обръща, Мей бутна вратата зад себе си и прекрачи прага на стаята. Мън я приближи, тя отново отстъпи крачка назад, произнасяйки името му, и неопределено махна с ръка.
Фитилът на лампата върху масата беше толкова намален, че пламъкът едва мъждукаше, хвърляйки неясни сенки само в ъглите и по пода. Но русата й коса привличаше дори и тази нищожна светлина. Беше я разпуснала. Носеше синьо кимоно, което изглеждаше прекалено голямо за нея. Когато вдигна ръка, набраният, свободно падащ ръкав подчерта още повече безпомощността и безсмислието на жеста.
— О, Пърс! — изхлипа тя. — Не мога повече! Какво става с теб?
— Нищо — отвърна Мън, докато тя продължаваше изпитателно да се взира в него.
— Вече и дума не ми казваш — промълви тъжно Мей и отново направи същия жест. — Нито думица!
Той се пресегна, сякаш искаше да придърпа към себе си потръпващото кимоно, но тя бе твърде далеч…
— Кое време е вече, а ти чак сега се прибираш! И при това си пил, Пърс, пил си уиски!
— Не съм — отрече той.
— Какво става, Пърс? О, Пърс!
— Я стига! — кресна той, пристъпи бързо към нея и я сграбчи за раменете.
— Боли…
— Брей!… — изръмжа той и я притисна още по-силно към себе си.
Започна да я целува по лицето.
— Недей, Пърс! Стига! Недей, искам да си поговорим!
Той обаче продължаваше да я притиска и в един миг я изблъска от другата страна на масата.
— Не! Не! — извика тя и в гласа й прозвуча отчаяние.
— Да! Да! — отвърна той.
— Не, не сега!
Мън обаче не й обърна внимание.
— Недей, може би по-късно… — тя се опита да го отблъсне и този път освен отчаяно, гласът й прозвуча подмилкващо-лукаво, ала безнадеждно.
Вече я беше повалил на дивана зад масата, когато тя започна да му се противи със сила, която никога не бе подозирал у нея. След малко обаче ненадейно се отпусна като труп, макар че ръцете й продължаваха да потрепват на гърдите му, изразявайки сякаш нежелание и отвращение.
Глава девета
Режеха първия тютюн. Привели гръб, хората бавно пъплеха из просторните нивя. Навеждаха се между налятите стебла, надигаха тежките брадви и ги отсичаха в основата, а подире им оставаха да стърчат само кочаните. По голото, където тютюнът бе вече орязан, чакаха каруци и мулета, отпуснали търпеливо дълги, ръбести, триъгълни глави.
През есента рано застудя. В сушилните пламнаха първите огньове и синият дим започна да се стеле като мараня по облените от кротките, косо падащи слънчеви лъчи стърнища. Навред се носеше острата дразнеща миризма на изгоряло, която заедно с обичайните за сезона аромати — сухия, тръпчив, на кожа сякаш дъх на пръст и вехнеща растителност — засилваше усещането за загуба и безвъзвратност. Следобед над нивите закръжаваха огромни орляци есенни гарги. Спуснеха ли се достатъчно ниско, лъскавите им черни пера блясваха на слънцето, а въздухът се изпълваше с оглушителния плясък на пърхащи криле. А накацаха ли по дърветата край пътеката, в горичките около нивите или край къщите, крясъците им нямаха край.
Откакто порасна, Пърси Мън всяка есен наблюдаваше как подплашени от нещо, кръстосващите синьото небе от хоризонт до хоризонт големи ята току се щурват навън-навътре около някое дърво или горичка, или се спускат с бръснещ полет към простора на полето, сякаш лъскави черни семенца, пръснати от щедрата ръка на незнаен сеяч. И почти винаги, ако прякото му занимание го позволяваше, сподиряше с поглед полета им. Наблюдаваше устрема на пълчищата им в небето, конвулсивните и уверени тласъци на птичия облак, наподобяващи целеустремения порив на прииждаща вълна или полюшването на пшеничена нива под полъха на вятъра. Тази гледка го изпълваше с чувство за неизбежност, сигурност и цялост — неща, които не само че не можеше да постигне, но и да определи. Това съвършенство, това тържествуващо безразличие му навяваше самота и тя се прокрадваше в лекия спазъм на мускулите и бученето на кръвта в ушите му като искрица надежда, породена от гледката.