Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
Оня вдигна палката и отново я стовари отгоре му. Тя просвистя във въздуха и се разцепи на две.
— Дявол го взел! — извика той. — Дявол го взел! — и запокити остатъците от строшената сопа в тъмнеещия край пътя буренак. — Не можете ли да намерите нещо!
Другите двама се приведоха и отново започнаха да опипват с крак около себе си.
— Дайте камък или каквото и да е там!
— Ама че тъмница! — обади се някой.
Кучето продължаваше да скимти. Конете неспокойно запристъпваха от крак на крак.
— Хайде де, няма да се мотаем тук цяла нощ! — възнегодува друг.
— Ох, да му се не види макар! — изпъшка с отвращение един от спешените и тръгна към кучето.
Измъкна ръка от джоба си и прозвуча тихичко изщракване. Разтваряше нож. Надвеси се над кучето, отхвърли с крак главата му назад и рязко натисна първо надолу, а после и встрани. Изправи се, като продължаваше да се взира в безформената купчинка пред себе си. Беше му прерязал гърлото. Отиде в края на пътеката, наведе се и заби няколко пъти острието в земята, за да го изчисти от кръвта, после затвори ножа и го пусна в джоба си.
Междувременно някой бе хванал мъртвото животно за задните крака и го бе завлякъл в буренака. Колоната продължи. Белият прах очертаваше пътеката отпреде им. Яздеха по срещуположния на тютюневата нива край. Оттатък не се виждаха нито дървета, нито храсти, а там, където вървяха, редките стебла правеха мрака сякаш още по-гъст. Пърси Мън погледна натам. Беше твърде тъмно, за да различи каквото и да било, но си спомни как изглеждаха тънките хилави стебла и какво бе изпитал при вида им. Сега обаче не почувства нищо.
Наближаваха края на пътеката и някой дрезгаво изшептя:
— Да няма и друго куче?
— Не, няма — отвърна Мън.
— А дали са чули лая? — обади се втори.
— Едва ли, та то наоколо е такъв пущинак! — промърмори трети.
— Ще оставим конете тук! — обяви Мън и попита: — Мистър Силс, ще се погрижите ли заедно с мистър Мок за тях?
Отведоха конете в горичката. Мъжете се повъртяха, повъртяха и току се скупчиха нагъсто.
— Да изчакаме да видим дали не са чули кучето — предложи някой.
— Не! — процеди Мън. — Никакво чакане!
Мъжете наместиха маските на лицата си. Без повече приказки двамина се отделиха и тръгнаха към задния двор на къщата, заобикаляйки гъсталака край оградата. Скоро се изгубиха от поглед.
— Да вървим! — заповяда Мън.
Все още на група, останалите се отправиха към портата. Мън внимателно я отвори. Безшумно прекосиха двора, стигнаха до къщата и се прилепиха до стената от двете страни на вратата. Един, които не носеше маска, само бе нахлупил ниско шапката си, застана пред нея, вдигна ръка и похлопа. Отначало отвътре не се чу никакъв шум. После като че ли някой се размърда до прозореца. Те се притиснаха още по-плътно до стената, но оня пред вратата не помръдна. В къщата се разнесе трополене.
— Почакай! — чу се нечии глас.
Вратата леко се открехна и в процепа се изправи неясен мъжки силует.
— Здрасти — рече оня, без маската.
В този миг застаналият най-близо до вратата я запъна с крак и като опря револвера си в Тривелиън, нареди:
— Излизай!
Втори, също с револвер, се спусна към вратата и със силен удар я отвори широко.
Тривелиън колебливо пристъпи напред и бавно вдигна ръце над главата си.
От вътрешността на къщата се разнесе пискливият глас на жената:
— Харис! Харис!
— Какво искате? — попита Тривелиън.
— Излизай! — изкомандва единият.
Жената отново изпищя:
— Млъквай! — кресна през рамо Тривелиън и обръщайки бавно глава към мъжете, промълви: — Какво сте решили? — Никой не му отговори. Стоеше почти гол, само с наметната върху раменете престилка, и се взираше в мъжете. — Какво сте решили? — повтори той.
— Тръгвай! — заповяда Мън.
— Може ли поне да се обуя?
— Тръгвай!
Отправиха се с бързи крачки към портата, като Тривелиън вървеше отпред, а двамината го следваха, опрели дулата на револверите си в гърба му. Бяха стигнали вече, когато жената отново извика, този път от прага. В черния правоъгълник на вратата изглеждаше като светло, зацапано, безформено петно.