Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)
- Автор: Пелевин Виктор Олегович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Контркультура
Электронная книга - «Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)». Краткое содержание книги:
Причината беше, че сянката зависеше от слънцето, а слънцето се раждаше и умираше всяко денонощие. Във всеки случай така стояха нещата за древния човек — и за сянката, която, както Олег усещаше, също в известен смисъл е древен човек. Значи трябваше да създаде изкуствено слънце, което да не залязва много дни — за да може от него да се роди хомункулус. Беше убеден, че Ширди Сай Баба е поддържал огъня в олтара точно затова.
Олег разбираше, че за дългото времетраене на опита ще му се наложи много пъти да излезе от светлината на изкуственото слънце и в технически смисъл сянката всеки път ще изчезва — но това нямаше значение.
Защото сянката всъщност беше светлина — нещо като нейно особено продължение. Тя беше, така да се каже, светлина със знак минус, маскирана, но все пак светлина. Докато мислеше за това, Олег дори си припомни цитат от една любима книга: „Как би изглеждала земята, ако от нея изчезнат сенките? Та сенките се получават от предметите и хората. Ето сянката на моята шпага. Но има сенки на дървета и на живи същества. Нима искаш да одереш цялото земно кълбо, за да премахнеш от него всички дървета и всичко живо заради фантазията си да се наслаждаваш на голата светлина? Ти си глупав“66.
Да се докаже, че сянката е предрешена светлина, беше лесно. Сянката не можеше да съществува без светлина, а светлината можеше без нея и още как. Точно това би могъл да отвърне Леви Матей на Воланд на покрива на библиотеката „Ленин“, ако имаше отношение поне към едно сериозно нещо освен юдейската данъчна служба.
За да отгледа дълго живееща сянка, човек трябваше да разполага с източник на негаснеща и непроменлива светлина. Тогава неизбежните минути, в които тялото му ще излиза изпод инкубационния фенер (така кръсти Олег изобретението си), за сянката ще бъдат само сънища.
Тази най-проста техника явно не беше идвала наум на никого, защото никой не гледаше на нещата от тази гледна точка. А хората, които имаха техническата възможност да си отгледат сянка, не знаеха, че могат да говорят с нея. Впрочем все някой можеше да знае. Точно това, мислеше Олег, би могло да е обяснението например за привързаността на Хитлер към живота в бункера — макар че изобщо не беше известно дали там е имало непрекъснато светещи лампи, или все пак са ги изключвали.
В списъка на адептите на сянката потенциално влизаха растаманските активисти, които отглеждаха растения на силата под мощни прожектори в затъмнени апартаменти, и обслужващият персонал на Вечните огньове с федерално значение (за районните олтари Олег беше чел, че работят с таблетки сух спирт и пламъкът им е вечен само във възвишен преносен смисъл). Но едва ли някой от тези хора беше посветен в съзерцател на сенките в Индия.
Отначало стопанинът на къщата за гости проявяваше силен интерес към Олег: чукаше на вратата по няколко пъти на ден и недоверчиво оглеждаше акумулаторите, свързани с инвертора — машинката за преобразуване на постоянния ток в променлив, която приличаше на скъп DVD плейър. Но му беше трудно да се заяде за нещо. Фенерът, който Олег закачи на едно въже за куката на тавана, по никакъв начин не можеше да предизвика пожар — той висеше ниско над леглото и разстоянието до шперплатовите стени и тавана беше повече от безопасно.
Олег обясни нововъведението с това, че от детинство получава припадъци поради страх от тъмното и по медицински причини се нуждае от постоянен източник на светлина, защото иначе не може нито да спи, нито дори да стои сам. Съдържателят не повярва, но накрая махна с ръка.
Сега сянката можеше да се сдобие с дълъг живот.
7
Ритуалът се получи отведнъж и беше прост. В бунгалото имаше две легла. Лампата висеше над едното от тях. Олег сядаше на другото в поза „лотос“, обръщаше се с гръб към светлината и гледаше стената пред себе си.
От лотоса, разбира се, смисъл нямаше, просто навремето той дълго се учи да седи така и беше жалко наученото да отива нахалост.
Отначало сянката не се проявяваше по никакъв начин. Пред него имаше обикновен отпечатък от тяло, фотографски отчетлив, с богато изобилие от детайли. Постепенно Олег престана да фокусира поглед и остави очите си да се движат накъдето искат.
Тогава най-после се започна.
Сянката започна да се раздвоява и в пресечната точка на половинките й се раждаха смътни калейдоскопични ефекти в различни нюанси на сивото. Те бяха толкова много, че да ги следиш беше по-увлекателно, отколкото да гледаш филм.
66
Михаил Булгаков, „Майстора и Маргарита“. — Бел.прев.