Бягай и не бързай да се връщаш
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-342-9
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Бягай и не бързай да се връщаш». Краткое содержание книги:
— Виж, това е наистина умно.
Камий заспа, а Данглар изчака половин час, преди да махне от челото й студения компрес и да изгаси лампата. Загледа се в младата жена в сянката. Би дал десет месеца бира само за да я докосва, когато Адамсберг забрави да я целува. Взе котето, вдигна го до лицето си, взря се в очите му и му каза:
— Тъпо нещо са случайностите. Винаги са тъпо нещо. А ние двамата ще поживеем малко заедно. Може бе ще я изчакаме да се завърне. Съгласен ли си, пухчо?
Преди да си легне, Данглар спря пред телефона и се поколеба. Дали да предупреди Адамсберг? Да предаде Камий или да предаде Адамсберг. Дълго стоя пред тъмната врата и размишлява над тази дилема.
Докато Адамсберг бързо се обличаше, за да хукне след Камий, девойката тревожно го засипваше с въпроси — откога я познавал, защо не й е казал нищо, спял ли с нея, обичал ли я, за какво мислел, защо търчал подире й, кога щял да се върне, защо не си останел вкъщи, тя не искала да е сама. На Адамсберг му се зави свят и не отговори на нито един. Заряза я в апартамента, сигурен, че като се върне, ще я завари там с непокътнат набор от въпроси. Случаят с Камий беше далеч по-труден, защото на Камий не й дремеше дали е сама. Дотолкова не й дремеше, че тръгваше да скитори при най-малката неприятност.
Адамсберг бързо крачеше по улиците. Беше му студено на ръцете под големия шушляк на нормандеца, който се вееше зад него. Познаваше Камий. Щеше да отлети, и то начаса. Когато Камий решеше да смени атмосферата, беше толкова трудно да я догониш, колкото да уловиш птица или да настигнеш майка й Матилд, когато се гмуркаше в океана. Камий вече се отправяше към собствените си ширини, внезапно уморена от пространство, в което криволичещите траектории злощастно се бяха оплели. В този момент тя сигурно подреждаше ботушите си, опаковаше синтезатора, затваряше чантата с инструментите си. На тази чанта, която й помагаше да се справя с живота, Камий разчиташе много повече, отколкото на Адамсберг, комуто нямаше доверие и с право.
Адамсберг зави зад ъгъла и вдигна поглед към остъклената мансарда. Тъмно. Седна да си поеме дъх върху капака на една кола и скръсти ръце на корема си. Камий не беше минавала през къщи и несъмнено щеше да отлети, без да се обръща назад. Така ставаше винаги когато Камий се понесеше нанякъде. Кой можеше да знае кога ще я види пак — след пет, след десет години или никога. Всичко бе възможно.
Бавно се отправи към дома си, недоволен от себе си. Ако сеячът не бе обсебил времето и мислите му, това нямаше да се случи. Отпусна се върху леглото, уморен и мълчалив, докато вкиснатата девойка отново закаканиза, задавайки неспокойните си въпроси.
— Моля те, млъкни — каза той.
— Вината не е моя — възмути се тя.
— Моя е — каза Адамсберг, затваряйки очи. — Но млъкни или си върви.
— Все ти е едно, така ли?
— Всичко ми е все едно.
XXIX
В девет часа Данглар влезе в кабинета на Адамсберг относително разтревожен, макар да знаеше, че на практика нищо не можеше да попречи на комисаря да витае из облаците в моментите, когато е решил да поддържа възможно най-ограничена връзка с действителността. И наистина, Адамсберг преглеждаше разпръснатите на масата му вестници с подривни заглавия, без да изглежда ни най-малко притеснен, с обичайното си спокойно изражение, може би малко по-отнесено от обикновено.
— Осемнайсет хиляди сгради — каза Данглар и остави справката на масата.
— Добре, Данглар.
Данглар мълчаливо зачака.
— За малко да го пипна вчера на площада — каза Адамсберг с поугаснал глас.
— Сеячът ли? — учуди се Данглар.
— Самият сеяч. Но ми се изплъзна. Всичко ми се изплъзва, Данглар — добави той, като вдигна очи и бързо погледна помощника си.
— Видели сте нещо?
— Не. Нищо, там е работата.
— Нищо? Защо тогава казвате, че за малко не сте го пипнали?
— Защото го усетих.
— Какво сте усетили?
— Не знам, Данглар.
Данглар се отказа. Предпочиташе да оставя Адамсберг на мира, когато почувстваше, че се доближава до тези неясни пространства, до тези ниски брегове, където водата и земята влизат в противоборство и стъпките потъват в мекотата на тинята. Изниза се от кабинета и отиде във фоайето да се обади на Камий със срамното усещане на промъкнал се в Бригадата шпионин.
— Тръгвай — каза той тихо. — Той е тук, има бачкане колкото Айфеловата кула.