Портретът на един шпионин
- Автор: Силва Даниъл
- Серия: Габриел Алон #11
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1192-9
- Переводчик: Владимир Райчинов
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Портретът на един шпионин». Краткое содержание книги:
- Благотворителните фондации, с които съм свързан, са изцяло легитимни - най-сетне каза той. - С парите, които постъпват в тях, се строят пътища, училища, болници... От време на време част от тях попадат в ръцете на една групировка в племенните територии на Северозападен Пакистан. Убеден съм, че тази групировка ще приеме с радост всяка предложена помощ. Както знаете, те наскоро изгубиха главния си покровител.
- Не ме интересува групировката в племенните територии на Северозападен Пакистан - каза Надия. - Те вече не са ефективни. Времето им е отминало.
- Кажете това на гражданите на Париж, Копенхаген, Лондон и Мадрид.
- Доколкото знам, въпросната групировка няма нищо общо с тези удари.
Абас рязко вдигна поглед.
- Кой ви е казал подобно нещо?
- Човек от моята охрана, който поддържа пряк контакт със саудитските тайни служби.
Надия сама се изненада колко бързо измисли тази лъжа. Самир завъртя отново капачката на бутилката и известно време сякаш обмисляше отговора си.
- Носят се слухове за йеменския проповедник - накрая рече той. - Онзи, който има американски паспорт и говори като американец. Чува се, че иска да разгърне още дейността си. Благотворителната си дейност, разбира се - уточни Абас.
- Знаете ли как може да се осъществи връзка с неговата организация?
- Ако намеренията ви да ги подкрепите са сериозни, аз бих могъл да ви уредя среща.
- Колкото по-скоро, толкова по-добре - кимна тя.
- Това не са хора, които харесват да им се казва какво да правят, госпожице Ал Бакари. Особено пък от жени.
- Аз не съм случайна жена. Аз съм дъщеря на Абдул Азиз ал Бакари. И чакам този момент от доста дълго време.
- Те също. От стотици години. Това са хора с огромно търпение. Вие също трябва да бъдете търпелива.
Срещата бе приключена също така прецизно, както бе замислена и проведена до този момент. Абас се върна в офиса си, Надия се качи на самолета си, а Одед и Мордекай се прибраха в безопасната къща на западния бряг на езерото. Габриел не си даде труда да ги посрещне. Беше се привел над компютъра във всекидневната със слушалки на ушите. С изписано на лицето примирение, той спираше записа и го възпроизвеждаше отново и отново.
- Това не са хора, които харесват да им се казва какво да правят, госпожице Ал Бакари, Особено пък от жени.
- Аз не съм случайна жена. Аз съм дъщеря на Абдул Азиз ал Бакари. И чакам този момент от доста дълго време.
- Те също. От стотици години. Това са хора с огромно търпение. Вие също трябва да бъдете търпелива.
- Имам една молба, господин Абас. Заради онова, което сполетя баща ми, е от съществена важност да знам с кого ще се срещна и дали ще бъда в безопасност.
- Нямате причина за тревога, госпожице Ал Бакари. Човекът, с когото ще ви уредя среща, не представлява абсолютно никаква заплаха за безопасността ви.
- Кой е той?
- Казва се Марван бин Тайиб. Декан е на Факултета по ислямско богословие в Университета в Мека. И е изключително праведен човек.
Габриел натисна бутона за пауза. После върна записа и отново го пусна.
- Казва се Марван бин Тайиб. Декан е на Факултета по ислямско богословие в Университета в Мека. И е изключително праведен човек.
Габриел спря записа. След това с неохота изпрати името на Ейдриън Картър в Лангли. Отговорът пристигна пет минути по-късно. Беше резервация за сутрешния полет за Вашингтон. В икономична класа, разбира се. Това бе отмъщението на Картър.
40.
ЛАНГЛИ, ВИРДЖИНИЯ
- Браво - каза Картър. - Превъзходно изпълнение. Произведение на изкуството. Наистина!
Той стоеше пред асансьорите на седмия етаж в сградата на Управлението, а усмивката му бе изкуствена като вечно цъфналите цветя в кабинета му. Бе онази утешителна усмивка, която застива на лицето на директора в период на съкращения, отбеляза наум Габриел. В сцената липсваха само златният часовник, пликът със скром-ното обезщетение и подаръчният ваучер за вечеря за двама в изискания ресторант „Мортънс“.
- Хайде - каза Картър, потупвайки Габриел по рамото - нещо, което не правеше никога. - Искам да ти покажа нещо.
След като се спуснаха на едно от подземните нива на сградата, те вървяха дълго по сиви коридори, дълги сякаш по километър. Крайната им цел беше стаичка с прозорец към огромно като пещера помещение, наподобяващо брокерска зала на Уолстрийт. Върху всяка от четирите стени трепкаха монитори с размерите на улични билбор-дове. Под тях най-малко двеста компютърни екрана осветяваха двеста лица на служители. С какво точно се занимаваха тези хора, Габриел не знаеше. Ако трябваше да е честен, вече не бе напълно сигурен дали все още се намира в Лангли - и дори на територията на щата Вирджиния.