Човекът от остров Луис

Мораг хвърли връхната си дреха върху едно кожено кресло и се вмъкна зад бара, за да приготви питиетата.

– Е, разполагай се. Какво ще желаеш – бира, уиски? Или нещо по-екзотично?

– Само бира, благодаря. – Фин, който бе изпил по-малко от половината си халба в бар „Политишън“, пое от нея чашата с пенливата течност и си проправи път между хаоса от предмети към прозореца. Оттам се разкриваше великолепна гледка през залива към остров Уист, а също към малкия каменен кей под тях, където бяха приставали корабите от Лудах преди построяването на пътищата и появата на автомобилните фериботи. – В Ерискей ли сте родена?

– Не, но съм отрасла тук.

Фин се обърна и я видя да надига продължително своя джин с тоник. Подрънкването на кубчетата лед наподобяваше това на вятърните камбанки отвън.

– И как едно местно момиче е станало прочута актриса?

Мораг се засмя гръмко.

– За прочута не знам, но първата стъпка за едно момиче от остров Ерискей, което иска да стане каквото и да било, е просто да се махне оттук.

– На каква възраст заминахте?

– На седемнайсет. Постъпих в Кралската шотландска музикална и драматична академия в Глазгоу. Открай време исках да стана актриса. Още откакто в читалището показваха един филм за Ерискей. Той не беше художествен, а документален, сниман от някакъв германец през трийсетте. Но въпреки това в образите, движещи се по големия екран, имаше нещо омагьосващо. Нещо, което сякаш им придаваше безсмъртие. И аз се запалих по него. – Мораг излезе иззад бара и се настани на дивана, а Дино моментално скочи върху коленете ѝ. – Друг път един от нашите учители устрои прожекция у дома си. Беше тъкмо след появата на електричеството. Ние, хлапетата, се натъпкахме в гостната му, а той ни показа кадри от ваканцията си в Инвърнес. При това ни взе по пени на калпак, мошеникът! – Тя се заля от смях, а териерът вирна глава и излая два пъти.

– Връщахте ли се понякога тук? – попита с усмивка Фин.

– Не. Никога. Години наред работих в театрите в Глазгоу и Единбург, обикалях цяла Шотландия на турнета. А после ми предложиха първата роля в телевизията и оттогава вече не погледнах назад. Отидох в Лондон, започнах да посещавам кастинги, а през останалото време си изкарвах прехраната като сервитьорка. Справях се горе-долу, но бях далеч от успеха. – Мораг изпадна в кратък размисъл, съпроводен от поредната глътка джин. – Докато не ме поканиха за сериала „Улицата“. Вече не бях първа младост, но затова пък веднага си лепнах в ролята. И аз не знам защо. Хората просто харесваха образа ми. Станах, така да се каже, нарицателно име. – Тя се подсмихна. – Последваха двайсет години слава и съответното щедро зап­лащане, което пък ми осигури ето това – тя обгърна с широк жест своето царство. – Едно много комфортно пенсиониране.