Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
Този път отворих.
— Да?
Настана тишина за известно време.
— Здравей, чуваш ли ме?
Гласът беше мъжки. Запуших другото си ухо с пръст, така че да заглуша другите звуци.
— Да, горе-долу. Кой си ти? Какво искаш?
— Джули ли е на телефона? Джули Мур?
— Да. Кой се обажда? Откъде взе номера ми?
— Това не е толкова важно. Кой съм аз — също. Но трябва да говоря с теб. Става въпрос за сестра ти.
Надигнах се.
— Сестра ми?
— Да. Нямаме много време. Трябва да ми помогнеш.
— Аз? Как да пом…
— Моля те — продължи мъжът. — Просто ме чуй. Окей? Обещавам ти, че няма да причиня нищо лошо нито на теб, нито на сестра ти. Даже точно обратното. Аз… Аз…
На заден фон нещо капеше ритмично. След това се затръшна врата. Шумът намаля.
— Джули, чуй ме. Никой не остана тук, освен сестра ти.
— Какво имаш предвид?
— Всички избягаха заради наводнението. Навсякъде се стича вода!
Изправих се от мястото си. Излязох в коридора, където беше още по-шумно, но пък нямаше никакви хора. Запуших свободното си ухо, доколкото ми беше по силите.
— Какво всъщност искаш да кажеш? Да не би сестра ми да е заключена в стая, която ще се напълни с вода?
— Да! Мисля, че искат да я оставят да се удави!
— Тогава я пусни на свобода!
— Никога не съм имал ключ за стаята й и не знам къде е той. Трябва да побързаш!
— Но… но какво смяташ, че трябва да направя аз? Не може ли просто да се обадиш на полицията?
Мъжът въздъхна.
— Почти не са останали хора в града, Джули. А и ако повикам полиция, ще се озова в затвора. Трябва да дойдеш.
— Но какво ще успея да направя аз, след като ти не можеш да направиш нищо? Никога в живота си не съм отключвала врата без ключ!
— Чичо ти Уейн ни разказа за някаква химикалка, която си намерила и с която човек може да прави чудеса. Можеш да опиташ да отвориш вратата с нея.
„Това е клопка — помислих си. — Това със сигурност е клопка.“
Помислих добре, след това отговорих:
— Трябва да се уверя, че говориш истината.
— Джули, нямаме време да…
— Изпрати ми нейна снимка. Искам да видя, че е жива, че наистина говориш за сестра ми.
— Не мога, защото няма как да вляза при нея.
— Добре. Чао.
— Чакай, чакай! Не затваряй!
Спрях, стори ми се, че говореше искрено.
— Трябва да разбереш, че няма как да вляза при нея и да я снимам.
Помислих пак.
— Добре, тогава имам един въпрос към теб. Сестра ми носи ли някаква верижка на врата си?
За секунда настана тишина.
— Откъде знаеш?
— Опиши ми я.
— Джули, аз не разбирам много от колиета.
— Трябва да знам дали това е Джуди.
Той въздъхна отново. Секундите ми се струваха като часове.
— Мисля, че е колие със скорпион на него — каза той накрая. — Това достатъчно ли е?
64
Очаквах, че Джон Мериуедър или попечителят ми, или може би дори двамата взети заедно ще стоят на перона и ще ме чакат, когато влакът, в който седях, бавно навлезе в Холоуей. Затова отидох най-отзад във влака и плъзнах настрани една врата.
Подадох глава навън, забелязах някакви гъсти храсти, които изглеждаха достатъчно меки, и скочих. Един клон, който не бях видяла, се заби в бедрото ми и аз изпищях от болка. Останах да лежа сред шумата, тревата и малките камъчета, докато се опитвах да прогоня болката. Донякъде успях. Скоро след това успях да се изправя. Огледах се на двете страни и пресякох релсите.
От другата страна се изкачих по малко хълмче, където един мост минаваше над релсите. Прескочих една ограда и излязох на тротоара. Опитах се да се държа възможно най-естествено, но усещах, че хората все пак ме зяпаха.
Тъкмо се бях запътила към един от страничните входове на гарата, когато някакъв мъж в полицейска униформа застана на пътя ми. Шмугнах се зад една дебела колона и изчаках да отмине. Не беше сигурно, че той знаеше коя съм, но не исках да рискувам. За нищо на света не исках да ме спрат сега.
Полицаят патрулираше тихо и спокойно и се оглеждаше наоколо. Когато изчезна от погледа ми, се вмъкнах в огромната сграда и си купих автобусен билет до Шормаут.
Докато чаках автобуса да дойде, осъзнах, че всъщност вече доста дълго време бях оставена на спокойствие. Защо чичо Уейн не бе направил още опити да ме хване? Не вярвах, че се е успокоил и е решил, че не иска да притежава химикалката. Може би просто чакаше правилния момент?
А беше ли дошъл този момент сега?
Можеше да се случи така, че да попадна директно в капана, но сестра ми имаше проблеми. И въпреки че навярно беше и луда, и зла, въпреки че най-вероятно щеше да се опита да ме убие, ако ме видеше, бях длъжна да се опитам да я спася. Нали и татко го беше казал в дневника си. Да се осмелиш да вземеш правилното решение. Да се надяваш, че доброто ще победи.