Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
— Не! — извиках. Чувствах се така, сякаш съм в лодка, която се люлее наляво-надясно в бурното море. Малко по малко се приближавах до изхода, но камъкът, който закриваше отвора на пещерата, всеки момент щеше да се катурне. В следващия миг цялата светлина изчезна. Планината се успокои за няколко секунди и аз използвах възможността да изтичам до камъка. Започнах да го бутам и удрям, но той изобщо не помръдваше.
Бях затворена вътре.
От недрата на земята отново се чу тътен. Обърнах се и несигурно запристъпвах в посока към звука от течащата вода. Мъжът, който се бе опитал да помогне на Верна, бе намерил спасението си, скачайки в реката.
Трябваше да сторя същото.
Препънах се в нещо и когато се наведох, разбрах, че това е изгубеното ми фенерче. Включих го отново и открих една найлонова торбичка сред остатъците от храна на леглото на татко. Извадих мобилния си телефон от раницата и го увих с найлона. След това пак завързах раницата си колкото може по-здраво. Не бях сигурна, че това е достатъчно, за да предпазя телефона от водата, но не знаех какво друго мога да направя.
След това се обърнах към татко. Седеше, облегнат до стената, с глава, леко накривена настрани. Светлината от пламъците го осветяваше. Искаше ми се да имам повече време, за да си взема сбогом с него по по-добър начин, но в следващата секунда земята отново се раздвижи. Като че ли един плътен, ръмжащ глас се извиси от планината. По стените на пещерата се появиха нови цепнатини. В главата ми остана само една мисъл и тя беше да стигна до реката. Тя трябваше да ме отведе вън от планината по някакъв начин, така че се забързах към водата. Чувах я някъде навътре. Паднах, но не усещах болка. Нямах време за това. Вместо това просто се изправих и продължих да тичам с всички сили.
Стигнах до брега на реката и без да се замислям, скочих вътре. Озовах се чак на дъното. Едната ми ръка се удари в камък, но всичко, за което мислех, бе да изплувам обратно. Когато разцепих водната повърхност, едва успях да си поема въздух. Водата беше леденостудена! Същевременно забелязах, че течението е силно, и въпреки че винаги съм била добра в плуването, нямаше смисъл да се съпротивлявам на силите на водата. Трябваше просто да се оставя да ме отведе някъде. Понеже вече нямаше пламъци, които да осветяват околността, не виждах нищо.
Шумът на водата се смесваше с грохота, който идваше от недрата на планината. Мятах се и плясках с ръце, заплувах надолу по течението и едва успявах да държа главата си над повърхността. Глътнах вода, удрях се в камъни и скали, а същевременно се придвижвах все по-бързо и по-бързо. Потънах пак. Във водата падаха камъни. Нови парчета скали се откъсваха и се сгромолясваха точно до мен, но пред себе си вече виждах светлина, идваща от една пукнатина, която с всяка секунда ставаше все по-голяма и по-голяма. Същевременно тресенето на земята под мен се засили и в момента, в който чух оглушителен тътен, бях изхвърлена навън през пукнатината.
Замятах ръце, крещейки, но нямаше за какво да се хвана. Полетях във въздуха. Усетих, че падам. И преди да успея да си помисля нещо друго, разцепих водата със силен плясък. Ушите ми зазвъняха. Отворих очи, но не виждах нищо, освен пенещата се буйна вода. Заритах с крака и бавно започнах да плувам нагоре. Гръдният ми кош щеше да се пръсне, но малко преди да вдишам вода, изскочих на повърхността и си поех въздух. Дишах, плюех, гълтах и пак плюех вода и се опитвах да установя къде се намирам. Зад мен пушекът се бе разположил на небето като сив похлупак.
Заплувах към сушата, а вълните заливаха лицето ми. Измина като че ли цяла вечност, преди да усетя твърда почва под краката си. Легнах върху пясъка и започнах да дишам. Останах така, гледайки как лавата се стича по планинския склон на величествения Маунт Хороу.
63
Изправих се бавно и започнах да тичам. Гледах да съм възможно най-близо до водата. Мокрите ми дрехи бяха полепнали по тялото. Беше трудно и мъчително да се придвижвам по мекия мокър пясък. Когато почувствах, че съм се отдалечила достатъчно, се обърнах и видях как при срещата на стотиците градуси топлина с ледената вода лавата издава съскащ звук и образува горещ облак от пара.
Навярно дядото на Джордж Хаксли бе поел по абсолютно същия път. Не знаех как се беше озовал в гората на осем километра от Холоуей, но може би бе тръгнал да бяга, тъй като е бил отговорен за смъртта на двама души. И може би също като мен, когато носех химикалката в раницата си, бе чувствал, че това е голям товар. Може би хората го бяха наблюдавали, може би се бяха опитвали да му отнемат химикалката, затова накрая бе решил да я зарови. Сигурно бе мислил, че химикалката е коренът на всички негови проблеми, затова се беше отказал от нея. След това беше продължил бягството си към гората Ухурия, където се бе скрил и по-късно бе умрял.