На крачка от гроба [bg]

— Разбира се.

Гледах го, докато сновеше из малката кухничка. Тими бе едва няколко сантиметра по-висок от мен, нямаше метър и осемдесет, с пясъчноруса коса и сивкави очи. Носеше очила и тялото му изглеждаше, сякаш съвсем наскоро се бе отървало от детската слаботелесност. Засега вътрешният ми радар не долавяше нищо заплашително у него. И все пак всеки, който до момента се бе държал мило с мен, бе имал скрити подбуди. Дани? Секс за една нощ. Ралфи и Мартин? Опит за изнасилване. Стефани? Отвличане за бяла робиня. Имах си причини да съм параноичка. Ако доловях и най-лекото неразположение след изпиването на това кафе, Тими щеше да свърши на момента.

— Значи, ъ-ъ, Кати, ти си от Охайо? — попита ме той, играейки с чашата си.

— Родена и израснала тук — отвърнах. — А ти?

Той кимна и разля малко кафе на плота, сетне подскочи, поглеждайки ме крадешком, като че ли щях да го смъмря.

— Извинявай. Непохватен съм. О, ъм, да, и аз съм от този щат. От Поуел. Майка ми е мениджър в една банка в града и имам по-малка сестра, която тъкмо започна гимназия, двете живеят заедно. Само тримата сме, откакто татко почина. Автомобилна катастрофа. Дори не го помня. Не че ти трябва да знаеш всичко това. Извинявай. Понякога бръщолевя прекалено много.

Освен това имаше навика във всяко изречение да се извинява. Фактът, че и той бе израснал без баща, ме накара да почувствам поредната близост с него. Нарочно отпих от кафето… и оставих малко да потече по брадичката ми.

— Опа! — рекох с престорено неудобство. — Извини ме. Понякога, когато отпивам, става така.

Още една лъжа, но Тими се усмихна, подаде ми салфетка и нервността го напусна. Няма нищо по-добро от по-голям загубеняк от теб, който да ти повдигне самочувствието.

— По-добре е от това, да си непохватен. Убеден съм, че на много хора им се случва.

— О, да, имаме си цял клуб — пошегувах се. — „Анонимни олигавящи се“. Преодолях първия етап от членството си. Признах, че съм безпомощна по отношение на пускането на лиги и че животът ми е неуправляем.

Тими тъкмо отпиваше, когато се разсмя. Кафето излезе през носа му и очите му се разшириха от ужас.

— Съжалявам! — задави се той и само влоши положението, опитвайки се да говори. Изхвърча още кафе, което ме опръска по лицето. Очите му се изцъклиха от смайване, но заради това, че той течеше като термос с дупки, аз така силно се разсмях, че чак се разхълцах.

— Заразно е! — едва успях да изрека. — Няма спасение от лигавата болест, ако веднъж я прихванеш.

Той отново се засмя, като утежни проблема си. Аз хълцах, Тими пръхтеше и пръскаше слюнки, и двамата изглеждахме като пациенти на психиатрично отделение в очите на всеки, минал покрай все още отворената врата. Накрая му подадох същата салфетка, която той ми бе връчил, опитвайки се да спра кикотенето си. Инстинктивно усещах, че съм си намерила приятел.