Адската дупка
- Автор: Дюма Александр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Добриана Добрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Адската дупка». Краткое содержание книги:
Настроението нарасна, песните и тостовете се удвоиха. Два часа по-късно сред групата цареше приятно веселие. Ако в този момент се намереше наблюдател с достатъчно бистра глава, той щеше да забележи, че всички говореха, но никой никого не слушаше. Пфафендорф започна приятно да заеква, опитвайки се да докаже на Трихтер, че макар и стар, макар и кмет някога и той самият е бил млад.
Трихтер обаче упорито отказваше да му повярва.
През тази приятна вечер това бе единственото облаче, което хвърли сянка над блаженството на Пфафендорф. На раздяла той сърдечно стисна ръката на Трихтер, после почтително се сбогува със Самуел и си тръгна за вкъщи.
Ние обаче не можем да твърдим със сигурност, че стигна.
След него и Юлиус се раздели с веселата компания, върнала го към безгрижния живот, и се сбогува със Самуел.
— Какво, доволен ли си, че отново видя приятелите си? — попита го Самуел.
— Имам чувството, че се преродих.
— До утре, нали?
— До утре.
— Ще видиш как ще им организирам най-приятния, най-дейния и пълноценен живот, за който някога са мечтали — каза Самуел. — Искам да покажа на правителствата как народите могат да бъдат направени щастливи! Ще видиш!
Самуел повървя малко с Юлиус, за да го изпрати. Когато вече щяха да се разделят, над главите им, от клоните на едно дърво се чу шум.
Вдигнаха поглед и на звездната светлина видяха Трихтер да завързва Фресванст. Последният бе седнал на един напречен клон, шията му вече бе вързана за стъблото и той наблюдаваше цялата тази процедура с най-сериозно изражение.
— Трихтер — извика Самуел, — какво правиш там?
— Завивам приятеля ми да не изстине — отвърна Трихтер.
Юлиус си тръгна, като се превиваше от смях.
През това време Самуел Гелб, човекът, който бе душата на компанията и бе организирал цялата тази жизнерадостна вакханалия, остана сам и вместо да отиде да спи, тръгна с широки крачки в нощта. Беше тъжен, унил, намръщен. Навел глава, той вървеше из гората и като ранен глиган чупеше клони по пътя си и сухите листа се разпиляваха под краката му.
— Каква умора и каква скука! — мислеше си той. — Да създаваш около себе си веселие и радост, а сам да се чувстваш изпълнен със съмнения и грижи! Ако знаех, че съм способен на подобни глупави угризения, струва ми се, въобще нямаше да се радвам от онова, което се случи миналата нощ, или най-малкото от начина, по който то стана. Ах! Къде отиде моята воля? Поколебах се и отстъпих; не успях да сторя нито добро, нито зло. Опитах се да избягам пред собственото си деяние, но не успях. Какво падение!
О! Извърших не престъпление, а нещо повече: допуснах грешка! Сега тази грешка ме изпълва със смут и тревога за бъдещите ми планове. Ще устоя ли? Не зная. По дяволите! Защо поисках да погубя Гретхен? За да погубя Кристиане, когато тя щеше да я спаси. Пастирката бе един начин да се добера до графинята, а това средство щеше да ме отклони от целта! Ах! Самуел, нима се огъваш? Взри се в душата си! Ето ти си доволен, че си дал дума да се появиш пред Кристиане само когато тя те повика; и сега се надяваш, че това няма да стане, или може ти няма да сториш нищо от онова, което беше намислил, за да я предизвикаш. Поддаваш се на женски скрупули, опипваш почвата, отстъпваш… На всичко отгоре и страдаш, нещастнико. Каква низост! Какъв позор! Има ли нещо, което стои на моите желания? Казвах си, че за да задоволя онова безмилостно любопитство в себе си, ще ми е достатъчно да видя как в едно и също сърце се борят ужасът и страстта. Уви! Получи се точно обратното. Самият спомен за това ме измъчва. Сега ми се струва, че по-близо до моя идеал ще бъде, ако любовта и омразата се свържат в две различни същества и възмутената Кристиане изгори в страстта на Самуел. Но дали ще мога да осъществя това свое желание!
Ето такива мисли владееха ума на Самуел Гелб и той хапеше устните си до кръв. Впрочем споменът за опозорената и отчаяна Гретхен нито за миг не се появи пред този сатанински дух.
И докато през ума му минаваха тези дръзки и отвратителни мисли, той продължаваше забързан да следва своя път. Странно нещо! Този мъж, който бе толкова горд със своята воля, сега вървеше, воден от някакъв сляп инстинкт или навик и като в сън, без да мисли, без да обръща внимание, влезе в подземието, запали фенер, прекоси черните коридори, изкачи стълбищата, стигна до салона на Кристиане и влезе вътре.
Всички в замъка спяха, дебелите килими приглушава-ха шума на стъпките му.
Той освети с фенера си всички предмети и мебели, спря се до розовото писалище, внимателно го отвори с един малък клюн, който извади от джоба си, и в едно от чекмеджетата намери запечатано писмо.