Адската дупка
- Автор: Дюма Александр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Добриана Добрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Адската дупка». Краткое содержание книги:
Навалицата бързо напредваше. Изведнъж Юлиус плесна с ръце.
— Ами да! — извика той. — Това е Самуел, който удържа на думата си!
— Какво искаш да кажеш? — попита Кристиане.
— Искам да кажа — повтори Юлиус, — че Хайделберг се пренася в Ландек. Самуел ти беше обещал това, а той винаги изпълнява обещанията си. Но да направи това толкова бързо! Да, наистина, това са моите другари от Университета. Чуваш ли песента „Вивалера“? О! Каква хубава изненада!
И погледът на Юлиус, допреди малко заспал, се пробуждаше. Кристиане се замисли.
Пътят минаваше в подножието на скалата, където бяха застанали Кристиане и Юлиус. Тълпата напредваше бързо и весело. Скоро Юлиус можа да различи Самуел, който бе начело на групата. Беше на кон, сериозен като генерал начело на армия.
Зад него носеха голямото академично знаме. Студентите вървяха и скоро се изравниха с Юлиус и Кристиане.
Минавайки покрай тях, Самуел вдигна поглед, забеляза ги и ги поздрави.
Студентите познаха Юлиус. Всички шапки се свалиха за поздрав, а всички уста запяха най-шумния припев, който някога е проглушавал човешки уши.
— Добре, моя малка Кристиане — каза Юлиус, — моите другари ме видяха и мисля, че ще е добре да ги поздравя. Ти си само на две крачки от замъка и можеш сама да се прибереш. Признавам, малко съм нетърпелив да подновя познанството с приятелите си и да разбера какво означава всичко това. Ще дойда при теб след малко.
— Върви — каза Кристиане натъжена, без сама да знае защо.
Юлиус не изчака да му се повтаря. Той целуна Кристиане по челото, престори се, че върви спокойно до завоя на пътеката, и когато го мина и тя вече не можеше да го види, се затича с всичка сила и за две минути стигна до тълпата.
Кристиане го видя как се отдалечава.
„Щом Самуел е тук, каза си тя, той тича при него.“
Тя изтри сълза от окото си и се готвеше да тръгне, когато чу стъпки зад гърба си.
Обърна се и видя Гретхен.
— Гретхен! — възкликна тя. — Но какво ти е?
Малката козарка бе доста променена от предната вечер. Бледа, съсипана, с разчорлени коси, с черни кръгове под очите, тя изглеждаше състарена с десет години. Вълнението, обичайно за нея, бе отстъпило място на мрачно вцепенение: нещо гибелно и злокобно лъхаше от цялото й същество.
— Какво ти е? — повтори Кристиане. — И откъде идваш?
— Идвам от стаята си.
— Ние те викахме. Защо не се обади?
— Защото господин виконтът беше с вас, а аз не искам повече да ме виждат. Не, повече няма да се показвам пред никого и няма да говоря с никого освен с вас. Срамувам се. Вас ви обичам и непременно трябваше да ви кажа: „Внимавайте, Самуел Гелб не лъже. Виждате ли, това, което казва, го изпълнява. Заплаши ли някого, непременно нанася удар. Това е по-силно от вас и по-силно от него може би.“ Вижте, аз страдам, като ви казвам това, но то е, за да ви спася. Обърнете поглед в друга посока, не ме гледайте, моля ви, и всичко ще ви кажа. Не ме гледайте, така, сега е добре. Слушайте: Самуел Гелб бе казал, че ще бъда негова. Е, добре! Той ми даде да пия питие, създадено в неговия ад и от моите цветя… В крайна сметка, негова съм. Пазете се! Сбогом.
И като се втурна ненадейно, избяга в колибата си и се заключи.
Кристиане остана неподвижна и ужасена.
— Гретхен! Гретхен! — извика тя.
Но колкото и да викаше, Гретхен не се появи.
— О! — мислеше Кристиане, цялата разтреперана. — Истина е: той изпълнява всичко, което каже. Ето че Хайделберг се пресели в Ландек! Ето че Гретхен е погубена и ме изоставя, мъжът ми също ме изоставя. Сама съм! Ох! Страх ме е! Ще пиша на барона и ще го извикам на помощ.
XLVI
GAUDEAMUS IGITUR
Студентите пееха гръмогласно:
Изведнъж пътят зави и се появи едно село. Всички негови жители, мъже, жени, деца, привлечени от шума, излязоха на праговете на вратите и гледаха със смаян поглед нахлуването на този невероятен керван.
Самуел не бе тук. Бе останал назад, за да говори с Юлиус.
Студентът, който вървеше начело, се обърна към един селянин:
— Хей, селянино, кое е това село?
— Ландек.
Изведнъж се чу вик от всички:
— Хей, ура! Хопсаса! Лисици и синигерчета, спрете! Това е Ландек!
След това се чуха хиляди разнородни викове:
— Здравей, Ландек!
— Авентински хълм на нашия университетски Рим, здравей!
— Ужасна купчина колиби, здравей!
— Здравей, село, което отсега нататък ще бъде историческо, прекрасно село, безсмъртна дупка!
Трихтер каза на Фресванст:
— Жаден съм.
Един от синигерите отиде при някакъв младеж, който вървеше след ралото.