Адската дупка
- Автор: Дюма Александр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Добриана Добрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Адската дупка». Краткое содержание книги:
Студентите поканиха най-хубавите момичета от околностите, а колежките им си поделиха мелничарите и чифликчиите. Така сближаването между Хайделберг и Ландек бе отбелязано с буйни и разпалени танци, които продължиха чак до сутринта.
Трихтер и Фресванст не танцуваха, а само ядяха и пиеха.
В полунощ изтънченият тиранин Самуел Гелб, който от всички крайности и злоупотреби приемаше единствено онези, които бяха свързани с удоволствията, стана и с цялата си неумолимост даде отбой.
— Какъв ужасен момент ми предстои! — въздъхна Трихтер. — Сега трябва да изпратя Лолоте чак до Ландек!…И то само до вратата.
— Добре де! Ще дойда да те придружа — състрадателно каза Фресванст.
— О, какво благородно сърце носиш в гърдите си! Благодаря ти, приятелю! — каза Трихтер, като му стисна ръката. Строги и мълчаливи, двамата бохеми придружиха до селото шумната и приказлива Лолоте, след което целомъдрено се прибраха.
— Жаден съм — каза Трихтер на Фресванст.
— Така си и мислех — отвърна Фресванст.
С красноречиво движение и щастлива усмивка Трихтер посочи на приятеля си една врата, слабата светлина над която позволяваше в хубава ясна нощ да се види корона от лозови пръчки.
Без да продума, Трихтер почука на вратата. Никой не отговори. Трихтер почука отново, този път по-силно. Чу се лай на куче.
— Хей! — започнаха да викат Трихтер и Фресванст и заритаха по вратата.
Кучето започна яростно да лае.
— Така, както сме трима, ще успеем да събудим някого. Ето на, един прозорец се отвори.
— Какво искате? — попита един глас.
— Ракия — отговори Трихтер. — Ние сме двама клети пътника и нищо не сме пили от цели пет минути.
— Мъжа ми го няма — отговори гласът.
— Ние не търсим мъжа ви, ние търсим ракия.
— Почакайте.
След малко им отвори възрастна жена, която сънено примигваше като пламъка на свещта в ръката й. Тя я остави на масата, донесе две чаши и полуспяща, опипом тръгна към един шкаф.
— Бога ми! Не е останало нищо за пиене — каза тя. — Мъжът ми тъкмо отиде в Некарщайнах да докара. А! Ето тук има малко ракия.
Тя остави на масата една полупразна бутилка.
— Та това са едва четири чашки! — ужасен каза Трихтер. — Капка вода в пустинята. Е, дай поне да си наквасим устните.
Изпиха ракията на един дъх, платиха и мърморейки си тръгнаха.
Жената започна да мие някакви съдове. Все още не си бе легнала, когато четвърт час по-късно се прибра мъжът й.
— Как така си още будна по това време? — попита той.
— Ами двама студенти ме вдигнаха, за да им дам ракия!
— Ракия ли! Ракията свърши — каза мъжът, оставяйки пакетите, които носеше.
— Свършила е, да — отговори кръчмарката. — Бе останало само малко на дъното.
Мъжът погледна празната бутилка.
— От това ли пиха? — попита той и се разтрепери.
— Ами да — отговори жената.
— Нещастнице! — извика той, като си скубеше косите.
— Какво ти е?
— Знаеш ли какво си дала на горките младежи?
— Ракия, какво?
— Киселина!
Светът сякаш потръпна от вълнение за съдбата на Трихтер и Фресванст. А те действително бяха велики пиячи.
Невнимателната кръчмарка се притесни ужасно, и то с право. При вика на мъжа си: „Киселина?“ — тя позеленя.
— Господи! Аз спях… бе нощ… сипах им, без ясно да видя.
— Господи! Хубаво се подредихме! — простена мъжът. — Тези младежи или вече са мъртви, или издъхват някъде по пътя. А нас ще ни осъдят, че сме ги отровили.
Жената избухна в ридания и патетично тръгна да се хвърля в обятията на мъжа си. Той обаче грубо я отблъсна.
— Каква полза сега и да ми плачеш! Това много ще послужи. Не можа ли да внимаваш? Какво ще правим? Как да се спасим? Ще ни хванат. Ах! Чичо ми беше съвсем прав, когато преди четиридесет и една години ме съветваше да не се женя за тебе!
Ние няма да разказваме за цялата тази нощ, изпълнена с тревоги, сълзи и ругатни, която прекараха двамата кръчмари Филемон и Бауцис. С настъпването на зората Бауцис излезе на прага на вратата в очакване на присъдата си. Изведнъж тя извика. По пътя към дома й се приближаваха двамата младежи. Или може би само сенките им?
— Какво има? — разтреперан попита мъжът и.
— Това са те! — каза жената.
— Кои те?
— Младежите.
— Господи! — промълви мъжът се строполи на един стол.
Трихтер и Фресванст влязоха и тихо и спокойно седнаха на масата.
— Ракия? — поръча Трихтер.
И добави:
— От същата.
— От същата, да — потвърди Фрестванст. — Беше доста силничка.