Наследницата на Монтоя
- Автор: Брадшоу Емили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследницата на Монтоя». Краткое содержание книги:
— Успокой се и ела тук — каза Кристофър по-меко.
Маги наистина не беше в настроение за милувки.
— Ела тук, Маги. Ще ти помогна да свалиш роклята си.
Тъй като тя не мръдна, той се протегна към нея. При допира на пръстите му до кожата й гневът й изчезна. Когато Кристофър свали последната й дреха, тя вече изгаряше. Чак когато паднаха заедно на леглото и се потопиха в страстта си, болезненото раздразнение се върна. Англия беше по-чужда, отколкото бе предполагала: странна земя, обитавана от странни хора. Копнееше по познатите улици на Денвър, планините и равнините на Ню Мексико, отрудените честни хора, като семейство Слейтър, Мос Райли и Луиза. Как й липсваха Луиза и Ранчо дел Рио. Как й липсваше домът!
Пред студената камина в салона Луиза Гутиерез се люлееше в стола, който Мос Райли й бе направил. В скута й лежеше писмо от Питър Скарбъроу. Последните слънчеви лъчи се плъзгаха през прозореца, а хладният здрач вече изместваше горещия ден. Есента наближаваше. Беше втората половина на август и смяната на сезоните вече можеше да се долови.
Препрочете писмото за десети път. Беше написано на кораба в Атлантическия океан. Питър споделяше, че Кристофър непрестанно крачел по палубата. Не знаеше дали било от нетърпение да се види отново със семейството си, от безпокойство за съпругата му или тревога, че е оставил ранчото. Навярно и трите. Маги била на легло от морска болест и следователно се държала добре, тъй като си стояла в каютата. В противен случай, размишляваше Питър, щяла може би да обсипва моряците с въпроси за кораба. Никога не бил познавал някой толкова жизнен и палав като Маги, но морската болест можела да сломи дори и най-енергичните.
Луиза се усмихна тъжно. Питър вече беше в Англия, живееше постарому, сякаш никога не бе срещал Луиза Гутиерез. Кристофър и Маги също бяха там. Питаше се как се справя приятелката й. Англичаните не може да са толкова студени, че да не я обикнат. Под крехката си външност момичето криеше топлотата и себеотрицанието на ангел.
Предната врата се отвори, после се затвори с трясък.
— Госпожо Луиза? — долетя гласът на Мос Райли.
— В салона съм, Мос.
Той влезе и се поколеба; като въртеше в ръце просмуканата си от пот шапка.
— Добър вечер, госпожо Луиза. В града научих нещо, дето мисля, че трябва да знаете.
— Седни, Мос. Няма нужда да стоиш прав. Изглеждаш изтощен.
— На южния завой на реката хванах крадци, а до изворите Мескалеро намерих няколко крави. Ядяха нещо, дето ги влудява. А проклетата — извинявайте, госпожо — талига счупи колело по пътя от града. Ето защо закъснях.
— Нека ти донеса лимонада.
— Ще ви бъда много благодарен.
Луиза донесе от подсладената плодова напитка и за двамата. Наблюдаваше как Мос Райли я поглежда над ръба на чашата си. Добър човек беше. Би искала да отвърне на интереса му, но не можеше.
— Какво научи в града, Мос?
— Какво? Познайте кой е купил голямото парче, дето граничи със земята на юг.
— Кой?
— Тод Харли, ето кой. Чух, че спечелил малко пари, като взел старата професия на баща си в Денвър. Всичките похарчил за тая земя.
— Колко интересно! Мислиш ли, че ще създава неприятности?
— Трудно е да се каже. Сега, когато старият е зад решетките, мъчно е да се предвиди какво може да стане от Тод.
— Е, мисля, че не трябва да правим погрешни заключения. Все пак, както каза, синът не е бащата. А между впрочем какви неприятности би могъл да създаде?
Мое сви рамене и допи лимонадата си.
— Знам ли?
Четиринадесета глава
Маси се събуди точно на зазоряване. Чаршафите на Кристофър бяха студени. Отдавна бе станал. Чудеше се дали поне веднъж в живота си ще се събуди и ще види съпруга си до себе си.
Опита отново да заспи, но не можа. Стомахът й се бунтуваше и я държеше будна. Храната на вечеря беше обилна и хубава, но тя не бе яла много. Разговорът На масата на семейство Талбът не предразполагаше към апетит. Запита се дали би могла да намери нещо за ядене в кухнята.
Маги стана, наплиска лицето си със студена вода и облече доста семпла дневна рокля, която според Кристофър била „утринна рокля“. Беше й купил дузина тоалети в момента, в който пристигнаха в Лондон, сякаш дрехите й от Ню Мексико не бяха достатъчно добри за големия град. Дори беше обещал да поръча още. Маги можеше да се закълне, че англичаните се грижат толкова много за облеклото си, та трябва да поддържат армия от шивачи, заети денем и нощем. А като си помислеше, че по-голямата част от живота си се бе считала за късметлийка, ако имаше един кат облекло.