Наследницата на Монтоя
- Автор: Брадшоу Емили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследницата на Монтоя». Краткое содержание книги:
В основата на стълбите Грейс я поздрави тържествено:
— Добро утро, лейди Кристофър.
— Ъ… добро утро, Грейс. — Почуди се какво би казал безукорният иконом с лице като на кукумявка, ако го помолеше да я нарича Маги. Реши да не опитва. — Знаете ли къде е съпругът ми?
— Мисля, че лорд Кристофър излезе много рано, за да поязди. Такъв е навикът му, когато пребивава в Торингтън Хаус.
— О! — Навярно от време на време изпитва нужда да е далеч от семейството, за да запази разума си, помисли си Маги.
— Лейди Елизабет е в градината, милейди. Мисля, че госпожица Рейчъл е с нея.
— Къде е градината?
— Последвайте ме, милейди.
Градината не представляваше покрити с мръсотия лехи със зеленчуци и цветя, както Маги бе предположила. Беше голяма оградена площ, където добре оформени храсти и подредени лехи с внимателно гледани цветя се преплитаха в интересни фигури. Двойни френски прозорци извеждаха от утринната стая на тераса, покрита с плочи, с каменни пейки и малък фонтан, където от нацупената уста на едно херувимче бликаше вода. Дървета ограждаха стената и засенчваха терасата.
Елизабет седеше пред статив в отдалечения край на терасата. До нея стоеше малко момиче с тъмна коса, хваната в многобройни правилни къдрици, всяка закрепена с късо парче плат. Когато детето се обърна, за да види Маги, която влизаше в градината, дългата му памучна нощница се повдигна и откри мръсните му боси крака.
— Лельо Елизабет, виж! Някой дойде!
Елизабет вдигна поглед от рисунката си.
— Маги! Спа ли добре? Станала си толкова рано.
— Ти също.
— Аз съм Рейчъл — изрече с тънък гласец детето. — Избягах от госпожица Физуотър. Ти коя си?
— Аз съм Маги.
— Рейчъл — смъмри я Елизабет. — Фицуотър, не Физуотър. Знаеш, че не трябва да се обаждаш, преди да те заговорят. — Обърна се към Маги: — Рейчъл е дъщеря на Катерина и Стивън. Рейчъл, Маги е съпругата на чичо Кристофър.
Маги приклекна, за да се снижи до нивото на детето.
— Как така пропуснах да те срещна вчера, Рейчъл?
— Госпожица Физуотър и аз не трябваше да безпокоим мама или когото и да било друг.
— Госпожица Физуотър — о, пфу! И мен обърка! Госпожица Фицуотър е гувернантката на Рейчъл.
— Гувернантка!
— Тя се грижи за Рейчъл.
— Като майка?
— Е, да.
— И Катерина позволява това?
Елизабет се усмихна благосклонно.
— Децата винаги се отглеждат от дойки и гувернантки, с изключение на по-нисшите класи, разбира се.
— Мисля, че не бих искала децата ми да бъдат отглеждани от някой друг — заяви Маги.
— Човек не може просто да се оттегли от света, за да отглежда едно дете, не и с всичките обществени задължения, които класата ни налага.
Вниманието на Маги се насочи към рисунката, върху която Елизабет работеше. Платното изобразяваше зазоряването в градината. Силуетите на дърветата се очертаваха на бледорозов фон. На каменна пейка лежеше отворена книга, а до нея две листа, паднали от дървото отгоре. Картината представляваше смесица от цветове, в които детайлите се губеха, но духът беше ясен. Гледката излъчваше топлината на късното лято.
— Картината ти е красива — каза Маги.
Елизабет се изчерви и колебливо отвърна:
— О, съвсем обикновено развлечение. Рисуването ме отпуска. Майка казва, че се отразява добре на нервите ми.
— И ти ли страдаш от нерви? — попита Маги, спомняйки си кризата на херцогинята, която не й позволи да присъства на вечерята.
Елизабет й отправи доста иронична усмивка.
— Всички дами с някаква чувствителност са малко нервни.
Маги разгледа рисунката по-внимателно. Слънцето беше изгряло и цветовете на зората вече бяха изчезнали, но картината ги бе уловила много точно.
— Ти наистина си добра.
— Така ли мислиш?
— О, да. Истинска художничка си.
— Ласкаеш ме, Маги. Майка и Катерина казват, че не трябва да се увличам. Това наистина е само приятен начин да запълвам времето си.
— Много бих искала да имам тази картина на стената си. Всеки път, когато я погледна, ще си мисля за първите лъчи на слънцето, прокрадващи се призори в тази градина в края на лятото.
— Тогава я приеми като подарък.
— О, не бих могла.
— Разбира се, че можеш. Това е сватбеният ми подарък за новопридобитата ми сестра. — Погледна Маги лукаво. — Всъщност пейзажите не са моето амплоа. Винаги съм си мислела, че съм портретистка. Лицата са толкова интересни, не мислиш ли?
— Трябва да е много трудно да рисуваш лица.
— Изисква се търпение, за да ги направиш както трябва. — Изведнъж се засмя. — Ще ми позволиш ли да те нарисувам? Би могла да ми позираш рано сутрин, когато наоколо няма никой. Останалите от къщата рядко стават по-рано от обяд.