Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
Докато пътувахме, аз отново му разказах за моя сън. Колко реално ми се беше сторило да го видя заспал, хъркайки върху рогозката. Разказах му за разговора ми с Мариано Аурелиано, за горещата му ръка. Колкото повече говорех, толкова повече се убеждавах, че въобще не е било сън. Накрая така се бях развълнувала, че се разплаках.
— Не знам какво са ми направили — казах аз. — Дори в момента не съм сигурна дали съм будна или сънувам. Флоринда непрестанно ми повтаряше, че сънувам будна.
Изидоро Балтазар кимна, после меко рече:
— Нагуалът Хуан Матус го нарича „състояние на повишено съзнание“.
— Повишено съзнание — повторих аз.
Думите лесно се търкулнаха от езика ми, макар да ми звучаха точно противоположно на „будно сънуване“. Смътно си спомнях, че съм ги чувала и преди. Или Флоринда, или Есперанса беше използвала този термин, но не си спомнях в каква връзка. Малко оставаше да доловя смисъла на тези думи, макар и смътно, но умът ми беше вече твърде изтощен от неуспешните ми опити да си спомня какво съм правила през деня в къщата на магьосниците.
Независимо колко се мъчех, имаше някои епизоди, които не можех да си спомня. Търсех думи, които някакси избледняваха и изчезваха току пред очите ми, като някакво видение — полувидяно, полуспомнено. Не че бях забравила нещо, а по-скоро образите изплуваха в съзнанието ми, разпокъсани като части от мозайка, които не си пасваха съвсем точно. Тази забрава беше физическо усещане, като че ли някаква мъгла беше обвила определени части от мозъка ми.
— Значи будното сънуване и повишеното съзнание са едно и също? — казах аз.
Това беше не толкова въпрос, колкото твърдение, чието значение ми убягваше. Размърдах се на седалката и като свих крака под себе си се извърнах с лице към Изидоро Балтазар. Профилът му се очертаваше на слънцето. Черната къдрава коса, падаща над високото му чело, ясно очертаните му скули, величественият нос и брадичка и изрязаните устни му придаваха вид на римлянин.
— Сигурно все още съм в повишено съзнание — казах аз. — Досега не бях забелязала колко си хубав.
Колата се занесе по пътя, когато той отметна глава назад и се разсмя.
— Ти определено си в състояние на будно сънуване — заяви той, като се плесна по бедрото. — Не си ли спомняш, че съм нисък, мургав и грозен?
Аз се изкисках. Не защото бях съгласна с описанието Му, а защото това беше единственото, което си спомнях, че беше казал в лекцията в деня, когато официално се запознах с него. Веселостта ми бързо беше заменена от странно безпокойство. Струваше ми се, че бяха минали месеци, а не само два дни, откакто бяхме дошли в къщата на магьосниците.
— Времето тече различно в света на магьосниците — рече Изидоро Балтазар, като че ли бях изказала мислите си на глас. — И човек го изживява различно.
После продължи, като каза, че един от най-трудните аспекти на чирачеството му бил да подрежда събитията последователно във времето. Често те били разбъркани в сьзнанието му, оплетени образи, които потъвали още по-дълбоко, щом понечел да се концентрира върху тях.
— Едва сега, с помощта на нагуала, аз си спомням аспекти и събития, които са се случили преди години — рече той.
— Как ти помага той? — попитах аз. — Хипнотизира ли те?
— Помага ми да променя нивото на съзнанието си — отвърна той. — И когато го направи, не само си спомням минали събития, но и ги преживявам отново.
— И как го прави? — настоях аз. — Имам предвид, как ти помага да смениш нивото?
— До съвсем неотдавна смятах, че става, като ме удари силно по гърба, между лопатките — рече той. — Но сега вече съм напълно убеден, че самото му присъствие предизвиква у мен промяна в нивото на съзнание.
— Значи все пак те хипнотизира — настоях аз. Той поклати глава и рече:
— Магьосниците са майстори в променянето на нивото на съзнание. А някои са толкова добри, че могат да променят нивото на съзнание на другите.
Кимнах. Вече бях готова да задам безброй въпроси, но той ми направи знак да бъда търпелива.
— Магьосниците — продължи той — помагат на човек да разбере, че реалността е различна от това, което смятаме, че е; тоест, от това, което сме научени да приемаме за реалност. Интелектуално ние с готовност дразним самолюбието си с идеята, че културата предопределя какви сме, как се държим, какво искаме да знаем, какво сме способни да чувстваме. Нямаме желание обаче да въплътим тази идея, да я приемем като конкретна практическа задача. А това е така, защото не желаем да приемем, че културата определя също и какво сме способни да възприемаме.
— Магьосничеството ни разкрива различни реалности — продължи той, — различни възможности не само за света, но и за самите нас до такава степен, че вече не можем да вярваме и в най-стабилните убеждения за себе си и заобикалящия ни свят.